Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
„И тъй, желанието ни вече се сбъдва. Тръгваме на война.“
„И нашият Боен водач е единственият, който знае, че ще загубим. Тази победа е невъзможна. С по-малка дързост ли ще ни поведе? Ще забави ли меча в ръцете си, след като знае всичко онова, което знае?“
Хетан оголи зъби с яростна, дивашка гордост и каза на нефритените нокти в небето:
— Не, няма.
Изплуваха в тъмното и вълна на облекчение заля Сеток. Смътно зелената багра на размътената издута луна очерта лицата на Торент и Кафал, хвърли вече познатата мъртвешки бледа лъскавина по металната юздечка и седлото. Но звездната вис горе изглеждаше изкривена, леко избутана встрани, и й трябваше известно време, докато разпознае съзвездията.
— Далече на североизток сме — каза Кафал. — Но не непреодолимо.
Призраците от другото селение бяха залели равнината, разпръсваха се, ставаха все по-ефимерни и накрая съвсем се стопиха за сетивата й. Това й донесе дълбока болка, усещане за загуба, примесено с радост за тяхното спасение. Живи ближни очакваха много от тях, но не всички — сигурна бе в това. В онзи друг свят бе имало същества, несравними с нищо, което беше виждала или за което бе чувала — колкото и ограничен да беше опитът й, разбира се, — и те щяха да се окажат в този свят толкова изгубени, колкото и в онзи, който бяха напуснали.
Обкръжаваше ги огромна пуста равнина, плоска като дъното на древно море.
Торент се метна на седлото и тя го чу как въздъхна.
— Кафал, какво виждаш?
— Нощ е, не мога да видя много. В северния край на Пустинните земи сме, поне така мисля. Тъй че около нас няма нищо.
Торент изсумтя с явна насмешка.
Кафал захапа стръвта.
— Защо се смееш? Ти какво виждаш, Торент?
— С риска да прозвучи мелодраматично, виждам пейзажа на душата си.
— Древен е — обади се Сеток. — Което значи, че си стар отвътре, Торент.
— Оулите са обитавали тук преди стотици поколения. Моите предци са гледали същата тази равнина, под същите тези звезди.
— Убеден съм — призна Кафал. — И моите също.
— Нямаме спомен за вас баргастите, но все едно, няма да оспорвам твърденията ти. — Помълча за миг и заговори отново: — Би трябвало да не е била толкова пуста по онова време. Повече странстващи животни. Огромни зверове, под които земята е треперила. — Засмя се отново, но този път смехът му бе горчив. — Опразнили сме я и сме нарекли това успех. Невероятно.
После подаде ръка на Сеток да я качи на селото.
Тя се поколеба.
— Торент, сега накъде?
— Има ли значение?
— Преди нямаше. Но вярвам, че сега има.
— Защо?
Тя поклати глава.
— Не за теб — нищо не виждам по твоя път. Не. За мен. За призраците, които взех на този свят. Още не съм скъсала с тях. Пътуването им си остава незавършено.
Той отпусна ръка и я загледа в сумрака.
— Чувстваш се отговорна за съдбата им.
— Да.
— Ще ми липсваш.
— Чакайте малко — каза Кафал. — И двамата. Сеток, не можеш да тръгнеш сама…
— Не бой се — прекъсна го тя. — Ще тръгна с теб.
— Но аз трябва да се върна при своите.
— Да. — Не каза нищо повече. Беше приютила в себе си хиляда сърца и онази кръв все още пращеше като киселина в душата й.
— Ще тичам толкова бързо, че няма да издържиш…
Сеток се засмя.
— Да поиграем тази игра, Кафал. Когато ме догониш, ще отдъхнем. — Обърна се към Торент. — И ти ще ми липсваш, Торент, последен воине от оулите. Кажи ми, от всички жени, които дебнеха да те уловят, имаше ли поне една, на която би позволил да те хване?
— Никоя освен теб, Сеток… след пет-шест години.
Тя се усмихна весело на Кафал и пое, чевръста като заек.
— Не може да поддържа такава бързина дълго — изсумтя баргастът.
Торент сбра юздите.
— Вълците вият за нея, магьоснико. Догони я, ако можеш.
Кафал го погледна накриво.
— Последните ти думи към нея — промълви той, но след това поклати глава. — Все едно, не трябваше да питам.
— Че ти не попита — отвърна Торент.
И се загледа след леко затичалия Кафал. Дългите му крака бързо го понесоха по дирята на Сеток.
Градът кипеше. Невидими армии воюваха с опустошенията на развалата в невъобразим брой схватки със запуснатостта. Без пълководци и легиони, с големина едва колкото прашинка, те пращаха съгледвачи далеч извън добре отъпканите пътища, в най-тънките капиляри, прошарили безчувствения камък. Един такъв съгледвач намери Спящия, свит на кълбо и неподвижен — почти безжизнен, — в отдавна изоставена стая за отдих в подподовото ниво на Хранилката. Търтей, забравен, с толкова сънен ум, че Шай’гал Убиецът, най-сетне промъкнал се в Калси Вкоренената, не бе усетил присъствието му и така той се бе отървал от избиването, потопило толкова много други нива.