Изтръгнати от корен [bg]

Танцувах с братята на Каша и с моите, а после и с други момчета, които бегло познавах. Мисля, че се обзалагаха кой ще има смелост да ме покани, но това беше без значение. Бяха малко притеснени да не избълвам огън срещу тях, но по същия начин, както аз някога се притеснявах, когато се промъквах в двора на старата Ханка, за да си открадна от големите й, червени ябълки — най-вкусните на света. Всички бяхме щастливи заедно и аз долавях песента на реката в земята под краката ни — песента, на която всъщност танцувахме.

Седнах, останала без дъх, пред стола на майка си. Косата ми пак се беше разпиляла по раменете; мама въздъхна и се зае да я сплита. Бях оставила кошницата си в краката й и си взех още един златен, напращял от сокове плод. Тъкмо облизвах пръстите си, зареяла поглед в огъня, когато Данка внезапно стана от дългата пейка напречно на нашата. Остави чашата си и каза достатъчно силно, така че всички да чуят:

— Ваше Благородие.

В отвора на кръга стоеше Саркан, подпрял ръка на най-близката маса. Отблясъците от огъня играеха по сребърните му пръстени и копчета и сребърната бродерия на синьото му палто: змей, чиято глава започваше от единия край на яката, минаваше по цялото й продължение и опашката свършваше в другия й край. От ръкавите му стърчаха пищни дантелени ръкавели, а ботушите му бяха така лъснати, че огънят се отразяваше от тях. Изглеждаше по-блестящо от балната зала на краля… и съвършено невероятен.

Всички го зяпаха, включително и аз. Той стисна устни — някога щях да кажа от неодобрение, но сега бих го нарекла деликатна сдържаност. Изправих се и отидох при него, като по пътя облизах палеца си от сладкия плод. Той стрелна с поглед непокритата кошница зад гърба ми, видя какво ям и ме изгледа строго.

— Отвратително.

— Чудесни са! — отвърнах аз. — Всички са узрели.

— Идеални, за да те превърнат в дърво.

— Още не ми се става на дърво. — Усетих прилив на щастие и ясно желание да се смея. Той се беше върнал. — Кога пристигна?

— Днес следобед — каза сковано Саркан. — Да си взема налога, разбира се.

— Разбира се.

Сигурна бях, че първо е минал през Олшанка, само за да може още известно време да се преструва, че тъкмо това е причината. Аз обаче не можех да се преструвам, дори за малко, колкото да му дам време да свикне с мисълта; без да искам, устата ми вече се разтваряше в усмивка. Саркан се изчерви и обърна глава настрани, но все едно — всички ни гледаха с огромен интерес, прекалено опиянени от бирата и танците, за да се държат учтиво. Той пак ме погледна и се намръщи на усмивката ми.

— Ела да те запозная с майка ми — казах аз и го хванах за ръка.