Изтръгнати от корен [bg]

Лесникът ме отведе навътре между дърветата. Стигнахме до отвесна скала и той отметна тежката завеса от пълзящи растения, която я покриваше. Показа ми тясна пукнатина в камъка, от която излизаше наситена сладка смрад на гнилоч. Изкачихме се през прохода и се озовахме в тясна долчинка. В края й растеше старо, разкривено дърво-сърце, посивяло от покварата и с неестествено издут ствол. Клоните му висяха над тревата, тъй отрупани с плодове, че върховете им докосваха земята.

Лесникът стоеше притеснен отстрани. Бяха разбрали, че пречиствам болните дървета-сърца и някои дори ми помагаха. Струваше ми се, че сега, освободени от яростта на Кралицата на Леса, бяха добили градинарски инстинкти или просто харесваха повече незаразените плодове.

В Леса още имаше кошмарни неща, стаили твърде много собствена ярост. Обикновено ме избягваха, но от време на време се натъквах на разкъсаното тяло на зайче или катеричка, убити явно заради самата жестокост; друг път някой от лесниците, които ми помагаха, се появяваше ранен и накуцващ, ухапан от богомолка или надран от ноктите й. Веднъж, в една мрачна част на Леса, паднах в яма, изкусно покрита с листа и мъхове, за да се слива със земята наоколо, и пълна с натрошени съчки и отвратителна, лъщяща слуз, която полепна по кожата ми и ме изгори, докато не стигнах до горичката и не я отмих в езерото. Още носех незарастващ белег на крака си на мястото, на което ме бе одрала една от пръчките. Може да беше обикновен капан за животни, но не ми изглеждаше така. Струваше ми се, че беше предназначен специално за мен.

Но това не можеше да ме спре. Ето че сега се мушнах под клоните на дървото-сърце и се приближих до ствола със стомна в ръка. Полях корените му с вода от Спиндъл, но още докато го правех, усетих, че този път няма голяма надежда. Вътре бяха затворени прекалено много души, които го разкривяваха във всички посоки, и бяха прекарали там прекалено дълго. От тях не беше останало достатъчно, за да ги изведа, а и нямаше как да успокоя и приспя всички едновременно.

Дълго стоях с ръце върху кората и се опитвах да ги достигна, но дори тези, които намирах, се бяха изгубили толкова отдавна, че не помнеха имената си. Лежаха, без да скитат в сенките, с невиждащи очи и напълно изтощени. Лицата им почти бяха загубили формата си. Накрая все пак трябваше да се откажа и да се отдръпна настрани. Побиваха ме тръпки въпреки горещите лъчи на слънцето, които грееха през листата. Нещастието беше полепнало по кожата ми и искаше да проникне вътре. Измъкнах се изпод тежката корона на дървото и седнах на слънце в другия край на долчинката. Отпих от стомната и подпрях чело на мокрия й ръб.

Междувременно бяха дошли още двама лесници и седяха до първия, наклонили жадно глави към кошницата. Дадох им чисти плодове, а после, когато се залових за работа, те ми помагаха. Заедно натрупахме сухи съчки около ствола и изкопахме широк кръг в пръстта по периметъра на клоните.