Шансове
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Вълова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Шансове». Краткое содержание книги:
Възмутена, тя подскочи и се обърна, готова да удари нахалника, но в същия миг го позна.
— Лерой, ти ли си?
Той се наду като пуяк.
— Целият аз.
Омразата в очите й можеше да го изпепели. Прииска й се да извади пистолета и да го надупчи на решето, но Енцо я беше предупредил, че е достатъчно да го разпознае, да поговори с него няколко минути и да се отдалечи, щом хората му се приближат до него.
— Как е Стивън? Добре ли е? — бързо попита тя.
— О’кей е, жено. Живот си живее.
— Какво искаш? — въпросът й прозвуча приглушено.
Той се ухили.
— Подобаващо отношение. Изглеждаш гореща, а говориш студено. Що не разчупиш малко леда, та да можем да обсъдим нещата, а?
Очите й се стрелнаха из тълпата.
— Добре.
Той си помисли, че не й е приятно да разговарят тук, затова предложи:
— Да се махнем оттук. Да отидем някъде.
— Къде?
Покровителствено я хвана под ръка.
— Остави всичко на мен и не се притеснявай — поведе я към един от асансьорите.
Тя беше отчаяна. Бързо се огледа… и ги видя. Не можеше да греши. Трябва да бяха момчетата на Енцо. Изглеждаха точно като тях. Посъвзе се.
Пред асансьорите имаше опашка от чакащи.
— к’во ше кажеш, да хвърлим едно око на града, така и така сме се изкачили горе — предложи Лерой. — Бас държа, че гледката си заслужава — стисна ръката й, когато тя не му отговори нищо. — Нали отново ще го направим, а?
Беше толкова уплашена, че не чуваше какво й говори. Само кимна. Двамата мъже вече бяха зад тях, толкова близо, че усещаше топлия им дъх, миришещ на чесън.
Асансьорът пристигна. Вратите се отвориха и отвътре се изсипа група посетители. Двама моряци й се ухилиха и похотливо цъкнаха с език. Това изглежда поласка самолюбието на Лерой, защото той стисна многозначително ръката й. Как ще успее да се измъкне?
Влязоха в асансьора. Двамата плътно ги следваха.
Тя се замисли за Стивън и с мъка се пребори с изкушението да извади пистолета си и да изстреля един куршум в тъпата ухилена муцуна на Лерой.
Един ден щеше да го направи. Да. Един ден щеше да го направи.
Големия Виктор прошепна:
— Ще го пипнем долу, на тротоара.
Сплит се съгласи.
— Адски ще се изкефа — продължи да шепне Големия Виктор. — Тоя скапан негърски сводник ще си го получи…
Сплит зарови пръсти в чорлавата си мръсна коса и без никаква връзка попита:
— Мислиш ли, че шефът чука черно?
Големия Виктор се изплю презрително.
— Не.
— Тогава к’во правим тук?
— И аз се чудя. Но не задавам въпроси. Май му е жал за хлапето.
— А стига бе, да му е жал за негърче!
Двамата поклатиха глави в недоумение.
Щом стъпиха на тротоара, Лерой понамести слънчевите си очила и килна самодоволно широкополата си шапка. Наслаждаваше се на самия себе си. Чувстваше се значим. Кефеше се. Мъжете, които минаваха покрай тях, се заглеждаха в Кери, сякаш беше зрял плод на пазарска сергия.
— Ти си станала дяволски голяма работа, пиленце — констатира щастливо той. — Май ти направих голяма услуга, като те отворих за бизнеса, а?
Тя се втренчи в него, лицето й бе разкривено от омраза. Какво безочие! Преди обаче да успее да каже нещо, Големия Виктор и Сплит налетяха. Притиснаха Лерой от двете страни.
— Гледай бе, човече, по-полека… започна Лерой, но веднага разбра, че са го пипнали и от устата му се изля водопад от псувни.
— Само по-кротко! — с нисък глас избоботи Големия Виктор. — Тръгваш с нас, иначе пищовът ми ще ти пръсне червата по тротоара.
Кери се опита да се отскубне и да избяга, успя, но миг преди да хукне, Лерой я задържа с вика си:
— Кучка! Няма да му се размине на хлапето ти заради това.
Сплит ръгна нещо в хълбока му, той издаде тих стон и млъкна.
Кери бързо се отдалечи, беше я страх да се обърне назад.
Искаше само Стивън. Нейното момченце. И докато не си го получеше здраво и невредимо, нямаше дори да може да мисли нормално.
Лил вече се чудеше какво да прави от скука. Погледна към тъпия изтърсак. Детето я гледаше с големите си сериозни очи.
— к’во си ме зяпнал, бе? — сърдито му кресна тя.
Стивън не й отговори. Беше много объркан. Искаше мама. Искаше играчките си. Не обичаше тази стая. Сълзите напълниха очите му, натежаха и се плъзнаха по бузките му.
— Искам мама — изплака детето.
— Млък!
— Искам мама.
— Казах млък, изрод такъв! — замери го с обувка. Не успя да го улучи, но успя да му затвори устата. — По дяволите! — отново кресна тя, после се прозя, стана от леглото и приклекна няколко пъти, за да се раздвижи.
Съжителството с Лерой се превръщаше в истинска досада.