Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
В осем сутринта бях на Авеню Рап. Джо ми бе казал, че колите ще пристигнат в десет. Взех душ и се избръснах в банята за гости, после намерих дъската за гладене на майка ми и много старателно изгладих парадната си униформа. В един шкаф намерих боя и си лъснах ботушите. После се облякох. Сложих си всички медали, и четирите реда. Като при това спазих стриктно всяка точка и буква от устава за начина на подреждането им. Всеки медал висеше точно до лентичката на този под него. Взех парцалче и ги почистих. Почистих и останалите значки по себе си, включително дъбовите листчета на майор. Отидох в боядисаната в бяло дневна, седнах и зачаках.
Джо беше с черен костюм. Не разбирах много от дрехи, но си казах, че сигурно е нов. Беше от някакъв доста хубав плат. Може би коприна. Или кашмир. Не съм спец. Във всеки случай беше добре скроен. Освен това беше с бяла риза и черна вратовръзка. И с черни обувки. Изглеждаше превъзходно. Никога не го бях виждал толкова красив. Държеше се. Може би очите му бяха леко напрегнати или уморени. Не разговаряхме. Просто чакахме.
В десет без пет слязохме долу на улицата. Катафалката на погребалното бюро се зададе точно навреме. Зад нея се движеше черна лимузина ситроен. Седнахме в лимузината, затворихме вратите и тя потегли след катафалката, полека и безшумно.
— Само ние ли сме? — запитах.
— Останалите ще ни чакат там.
— Кой ще дойде?
— Ламоние — отвърна той. — И още няколко приятели.
— Къде е погребението?
— В „Пер Лашез“.
Кимнах. „Пер Лашез“ е прочуто старо гробище. Особено място. Казах си, че заслугите на майка ми в Съпротивата й даваха право да бъде погребана там. Може би Ламоние го бе уредил.
— Имаме купувач за апартамента — каза Джо.
— Колко?
— В долари твоят дял ще е някъде около шейсет хиляди.
— Не ги искам — казах аз. — Дай дела ми на Ламоние. Кажи му да издири оцелели от онова време и да им раздаде парите. Сигурно знае някакви организации на ветерани.
— От Съпротивата?
— Всякакви. Такива, които са постъпвали както трябва, когато трябва.
— Сигурен ли си? Може да ти потрябват пари.
— Не ги искам.
— Е, добре — каза той. — Твоя воля.
Гледах навън през прозорците на колата. Денят беше сив и намръщен. Медните багри на Париж бяха удавени в дъжда. Реката течеше мудно, като разтопен метал. Минахме през площада на Бастилията. „Пер Лашез“ се падаше на североизток. Не много далеч, но не и толкова близо. Слязохме от колата до малка будка, където се продаваха карти с гробовете на знаменити личности. В „Пер Лашез“ бяха погребани всякакви хора — Шопен, Молиер, Едит Пиаф, Джим Морисън…
До портала чакаха портиерката от сградата на майка ми и още две жени, които не познавах. Носачите вдигнаха ковчега. Закрепиха го на раменете си и с бавна, тържествена стъпка тръгнаха напред. Ние с Джо се наредихме зад тях. След нас бяха трите жени. Беше студено. Вървяхме по скърцащи чакълени пътеки между странни европейски мавзолеи и надгробни камъни. Накрая стигнахме до прясно изкопан гроб. Отстрани беше натупана купчина пръст, покрита със зелен мокет, който би трябвало да наподобява трева. Ламоние ни чакаше при гроба. Явно бе пристигнал по-рано, за да не ни бави. За да не се срамува, че крета по-бавно и от погребална процесия.
Носачите положиха ковчега върху приготвените въжета. Хванаха краищата им и внимателно го спуснаха в трапа. Някакъв човек прочете нещо от някаква книга. Докато слушах думите на френски, машинално си ги преведох на английски. Нещо за прах, която при прахта отива, за долината на сълзите и така нататък. Не се вслушвах в значението им. Стоях и гледах ковчега долу, в дупката.
Мъжът приключи речта си, един от носачите повдигна зеления мокет и Джо загреба шепа пръст. Претегли я на дланта си и я хвърли върху капака на ковчега. Човекът с книгата направи същото. После и портиерката. Двете други жени. И Ламоние, който залиташе с патериците си, докато се навеждаше да загребе пръст. Очите му бяха налети със сълзи, когато протегна ръка, и само разпери пръсти над ковчега, за да изтече пръстта като вода от шепата му.
Пристъпих напред, сложих ръка на сърцето си и откопчах Сребърната звезда от куртката си. Задържах я в дланта си. Сребърната звезда е много красив медал. Представлява миниатюрна сребърна петолъчка в центъра на много по-голяма златна. С лента от лъскава коприна в червено, бяло и синьо, изпъстрена с водни знаци. На гърба моята беше гравирана с името ми: Дж. Ричър. Казах си: На френски J би могло да означава и Жозефин. Хвърлих звездата в черния трап. Тя отскочи от капака на ковчега и се закрепи с лицето нагоре, като малък лъч светлина в тъмата на гроба.