Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Тъй или иначе съжалявам, че бях толкова рязък — каза той.
— Рязък? — повтори тя и се изсмя. — Искате да кажете, че съжалявате, задето смазахте оправданията ми и се подиграхте със самолюбието и вярата ми? Съжалявате, че ме изобличихте като жалка лицемерка?
— Не целях нито едно от тези неща — отвърна той, но не за пръв път се почувства нищожен в сравнение с нея. Армиите от слугинчета не го бяха подготвили за това.
— Аз наистина обичам Йесу — продължи тя, — макар че невинаги зная какво би трябвало да означава любовта към Бог. Това, че отказвате да повярвате в него, ме наранява, причинява ми физическа болка.
— Не е вярно, че не вярвам в Бог — каза той. — Сигурен съм, че дребнавото копеле съществува.
Лицето ѝ, тъй бледо на лунната светлина, внезапно стана сурово.
„Твърде изморен съм за този разговор“ — помисли си капитанът.
— Обичам те — чу се да казва, после си спомни за Майкъл и потръпна.
Амичия сложи ръка на устата си.
— По странен начин го показваш — рече тя.
Внезапно той седна. Не беше съзнателно решение, също както онова „обичам те“ — просто краката му поддадоха. Амичия посегна, за да вземе ръката му и когато пръстите им се докоснаха, тя трепна.
— О! — каза тя. — Всеблаги Йесу, месир, вие изпитвате болка.
Наведе се над него и дъхът ѝ го погали. Поне той го усети така. После се разтвори за нея и се затича към кулата. Пруденция поклати глава, но тя не одобряваше никоя жена и капитанът отвори вратата, защото беше сигурен, че стените ще го защитят от зелената буря.
Амичия го изпълни в мига, когато вратите се затвориха, а зелената светлина я следваше по петите. Имаше съвсем ясни очертания и изглеждаше така, както невежите хора си представят призраците — като бледо и безцветно копие на самата себе си.
Капитанът се протегна и сграбчи ръката ѝ.
„Значи ме пускаш да вляза? — попита тя и се огледа с очевидно възхищение, после направи реверанс на Пруденция. — Милостиви Боже, тя жива ли е?“
„Жива е в спомените ми“ — отвърна той и я излъга само отчасти. Някои от тайните му бяха твърде ужасни, за да ги сподели.
Тя се завъртя.
„Великолепно е! Колко печата имаш?“
„Печати ли?“
„Знаци, заклинания. Фантазми.“
Той сви рамене.
„Повече от двадесет“ — рече капитанът. Не лъжеше, само я окуражи да го подцени.
Амичия се изкиска. Тук му се струваше по-едра, а лицето ѝ изглеждаше малко по-елфическо и малко по-хищно. Бадемовидните ѝ очи светеха като на котка в тъмното.
„Разбрах го в мига, в който те видях — каза тя. — Носиш силата като плащ. Силата на Дивото.“
Капитанът се усмихна.
„Приличаме си“ — каза той.
Тя взе ръката му и я постави на дясната си гръд, само че тук нещата не бяха материални и вместо да я докосне, той се озова на един мост, под който клокочеше бистър тъмнокафяв поток, пълен с листа. Дърветата от двете му страни бяха дълбоко, злачно зелени и се извисяваха към небесата. Вместо сивото расо на ордена си, Амичия беше облечена в зелен сукман със зелен колан.
„Придошлите пролетни води може да отнесат моя мост — каза тя, — но твоята кула нямаше въздух.“
Той гледаше как силата тече под моста и малко се уплаши от Амичия.
„Ти владееш всичко това?“
Тя се усмихна.
„Уча се. Изморявам се лесно и не разполагам с твоите двадесет печата.“
Той се усмихна.
„Знаеш ли, освен ако Пруденция не ме е заблудила, след като всеки от нас посети светилището на другия, с теб сме свързани.“
„Докато твоята бронирана врата е затворена, дори не мога да те открия — каза тя и му се намръщи закачливо. — Опитвала съм.“
Той посегна към нея и докато ръцете му лягаха на раменете ѝ, концентрацията ѝ (а може би неговата) рухна и двамата се озоваха обратно на пейката в ухаещия на ябълки мрак.
Целунаха се, а тя положи глава на гърдите му и той отвори уста.
— Моля те, не говори — каза Амичия. — Не ми се приказва.
Така че той остана да се взира в мрака, безоблачно щастлив. Едва след известно време осъзна, че тя е изцерила синините му и вече спи.
По-късно му се прииска да се изпикае. Освен това каменната пейка беше ледено студена въпреки топлия пролетен въздух, а ръбът ѝ неприятно се врязваше в бедрото му. Накрая прекъсна кръвообращението в крака му и го полазиха тръпки.
Зачуди се дали не е редно да я събуди и да я прати да си легне. Или пък да я събуди и да я покрие с целувки. Хрумна му, че не е разумно да прахосва нощния си сън. Внезапно осъзна, че очите ѝ са отворени. Тя се надигна от скута му, а капитанът обмисли десетина забележки, все за това, че е по-топъл от нейния Йесу. Накрая се отказа от всичките. Явно най-сетне порастваше.