Диамантите са завинаги

В петък преди вечеря седнаха в официалната трапезария. Шийла постави поднос с малки кренвиршчета, увити в тесто.

— Във фризера има и мини киш, ако искаш — предложи тя. — Ще ми трябват пет минутки да ги затопля.

— Няма нужда — отвърна Пи Джей.

Стаята беше нещо като свято място за тях. Огромната маса беше отрупана с преспапиета, които той им беше изпращал от цял свят. Постери в рамки на най-значителните му постижения бяха закачени по стените: класации от времето, когато албумите му бяха стигнали до първо място; солово изпълнение в Дъблин с думите „Местата ограничени“, а в червено бе надраскано „Няма места“; вестникарски изрезки, в които най-ласкателните отзиви бяха подчертани с жълт маркер. „Макийн извлече от инструмента всичко, което човешко същество може да извлече. Изпълнението му беше великолепно, неповторимо, извънземно.“ — „Ню Йорк Таймс“. „Тази вечер Макийн се представи като цигулар виртуоз. Забележителен талант.“ — „Далас Морнинг Нюс“.

Шийла зададе на Пи Джей десетки въпроси за работата, които го караха да се чувства неловко. Джеймс остана необичайно мълчалив през повечето време, сякаш и той се надяваше да минат на друга тема.

Пи Джей й беше признал, че родителите му не разбират, че онова, което за тях е истинска екзотика, нещо, с което да се хвалят, за него е чисто и просто работа. Каза, че вече не го възприемат както преди, като техен син. Сега се беше превърнал в идея, вече не беше личност. Той беше техният успех, обещание, около което градяха света си, и той ги мразеше заради това.

Делфин се запита дали имат представа колко пари изкарва. Проявяваше щедрост към тях — за Коледа беше изпратил на Шийла сапфирени обеци, а на Джеймс широкоекранен телевизор. Реши, че им е помогнал да купят къщата. Веднъж Пи Джей спомена, че са затънали в дългове, както всички в Америка, но доколкото тя знаеше, не беше направил нещо, за да им помогне.

Бе очевидно, че той е тяхната гордост и радост. Другият им пораснал син, Дани, беше водопроводчик, който живееше в Кълъмбъс. Изкарваше прилични пари, но не можеше да се сравнява с Пи Джей.

Наричаха го с цялото му име, Паркър. Очевидно инициалите идваха от някое време в гимназията, когато децата в летния музикален лагер са му се подигравали. „Да не би майка ти да е чула името в някоя сапунена опера?“, попитало някакво келешче и когато се върнал на училище, Паркър вече бил Пи Джей.

Когато се запознаха, Делфин хареса името му, но с течение на времето започна да го възприема като детско. Мислеше, че трябва отново да се нарича Паркър. Понякога се питаше дали не злоупотребява с младостта си. Всеки път, когато пишеха за него в някой вестник, авторът на материала подчертаваше, че бил „едва на двайсет и четири“. На двайсет и четири съвсем не беше млад, когато ставаше въпрос за музикален гений. За него обаче пишеха още от времето, когато е бил едва на седемнайсет, едва на осемнайсет, едва на деветнайсет. Кога ли щеше да стане на възраст, на която талантите нямат нужда от това „едва“.