Силата на сянката

Странна беше процесията, която Ранд поведе извън Камъка и на изток под белите облаци, засенчили обедното слънце. По негова заповед възглас нямаше, нито прокламация, но мълвата все пак се разнесе: гражданите спираха работата си и се втурваха да намерят удобни места, откъдето да гледат. Айилците маршируваха през града, напускаха го. Хора, които не бяха видели как бяха дошли, които почти не вярваха, че изобщо в Камъка има айилци, започнаха да се трупат по улиците, пълнеха прозорците, качваха се дори по покривите, трупаха се по ъглите. Брояха айилците и мърмореха. Не беше възможно тези неколкостотин души да са завзели Камъка. Знамето на Дракона продължаваше да плющи над цитаделата. Сигурно вътре все още имаше хиляди други айилци. И лорд Дракона сигурно все още беше там.

Ранд яздеше по риза с дълги ръкави, сигурен, че никой от зяпачите няма да го вземе за нещо необичайно. Просто някакъв чужденец, достатъчно заможен, за да може да язди — и то на превъзходен пъстър жребец, от най-добрата тайренска порода — просто някакъв богаташ, яздещ сред най-странното възможно обкръжение. Дори водач не беше на тази чудна свита — тази титла сигурно я приписваха по-скоро на Лан и Моарейн, въпреки че те яздеха малко след него. Тихият благоговеен шепот, който ги придружаваше, със сигурност бе предизвикан от айилците, не от него. Този тайренски народ дори може би го взимаше за коняр, яхнал коня на господаря си. Е, чак толкова едва ли — не и при положение, че яздеше начело на всички. Но денят, все едно, беше чудесен. Не беше убийствено горещо, просто топло. Никой не очакваше от него да въздава справедливост, нито да управлява държава. Можеше просто да се наслади на това, че язди безименен, да се наслади на лекия полъх на вятъра. За известно време поне можеше да забрави за допира на жигосаните си с чапли ръце до юздите. „Поне за още малко — помисли си той. — За още малко.“

— Ранд — каза Егвийн, — наистина ли смяташ, че беше редно да позволиш на айилците да вземат всички тези неща?

Той я погледна. Отнякъде се беше снабдила с тъмнозелена рокля с тесни цепнати поли, зелена кадифена лентичка стягаше косата й на тила.

Моарейн и Лан се държаха на десетина разтега назад, тя на бялата си кобила, в синя копринена рокля за езда, прошарена със зелено, тъмната й коса бе прибрана в мрежичка от златни нишки, той — изправил гръб на черния си боен жребец, в сменящия цветовете си плащ на Стражник, който вероятно предизвикваше не по-малко „ох“ и „ах“, отколкото айилците. Когато ветрецът развееше плаща му, по него пробягваха вълнички зелено, кафяво и синьо; когато увиснеше неподвижно, сякаш се сливаше с онова, което беше под него, така че окото като че ли виждаше през части от Лан и жребеца му.

Мат също беше сред тях. Яздеше някак примирено отпуснат в седлото си и се стараеше да се държи по-настрана от Стражника и Айез Седай. Беше си избрал съвсем незабележим кон — казваше се Пипе; опитно око беше нужно, за да забележи яката му гръд и здрави рамене, обещаващи, че Пипе с тъпия си нос може да се окаже неотстъпващ на жребеца на Ранд и този на Лан по бързина и издръжливост. Решението на Мат да тръгне с тях беше изненадващо: Ранд все още не знаеше защо. Приятелят му го бе взел, може би, но можеше и да е съвсем друго. Мат понякога беше много непредсказуем.