Лорд Златен

Не издържа на напрежението обаче.

— Обяснението е много закъсняло.

— Може би — съгласих се и отново зачаках.

— Обясни, Том Беджърлок.

Не бих отказал едно „моля“, но усетих, че повече от това не може да се огъне. Момчешката гордост е чупливо нещо.

Отидох до масата и напълних чашата си. Вдигнах въпросително бутилката към него, но той поклати глава, категорично отказваше да пие с тип като мен. Въздъхнах.

— Какво си спомняш от брега? Онзи, на който попаднахме през изправения камък?

По лицето му сякаш премина сянка. Погледна ме предпазливо.

— Аз… — Беше на крачка да излъже, но спря. — Спомням си само отделни моменти. Избледнява като сън, а после отделни образи отново се връщат ясни и свежи. Знам, че използва Умението, за да ни отведеш там. Магията някак ме отслаби и обърка. Предполагам, че тогава си наложил заклинанието си върху мен.

Въздъхнах. Щеше да се окаже по-трудно, отколкото се опасявах.

— Помниш ли как ме нападна при огъня? Когато се нахвърли върху мен, за да ме убиеш?

Той извърна поглед за момент и кимна, сякаш бе изненадан, че помня подобно нещо.

— Но това не стана изцяло по моя воля. Знаещ го! Пеладайн се опитваше да овладее тялото ми. А не те познавах. Мислех си, че си мой враг!

— И аз не те познавах. Не че сега е различно. Но въпреки това вече бяхме свързани чрез Умението, защото преди това трябваше да тръгна след душата ти и да я домъкна обратно в тялото ти. — Поколебах се, но реших да не говоря за другото същество, което бях срещнал. Великото същество, което бе помогнало и на двама ни да се върнем. Споменът бе мъглив дори и за мен. По-добре бе да не споменавам нещо, което не можех да обясня. Поех дъх. — Знаех, че Пеладайн е в теб. И че не би се спряла пред нищо, за да ме убие, дори това да означаваше да нарани и теб. Това ме уплаши. И тогава, от гняв и страх за живота си, ти заповядах: „Предан, спри да се биеш с мен“. Това бе заповед чрез Умението. И тя се впечати в ума ти с много по-голяма сила, отколкото възнамерявах. Не исках да го правя, Предан. Беше злополука, за която съжалявам и която се опитах да поправя. И си мислех, че съм успял. — Усетих, че въпреки желанието ми устните ми се извиват в усмивка. — Мислех си, че съм премахнал заповедта — до момента, когато се опитах да ти попреча да направиш онова глупаво изявление в залата. Едва тогава разбрах, че са останали някакви сенки от нея. И едва тогава ти успя да я разбиеш.