Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Том спря за миг и затвори очи, за да остави спомена да избледнее и да се отдалечи. Когато отново ги отвори, едва не се сблъска с три млади жени, по-млади от него със сигурност, но толкова спретнати в цивилните си костюми и с толкова самоуверена походка, че го накараха да се почувства глупав и нелеп в сравнение с тях. Те се усмихнаха, когато той отстъпи настрани, и всяка от тях вдигна ръка и направи знака на победата, докато се разминаваха. Том се усмихна в отговор, малко сковано и с известно закъснение, после продължи към моста. Зад него се разнесе смехът на момичетата, престорено стеснителен и бълбукащ като хладна напитка отпреди войната, бързото потропване на обувките им се отдалечи и Том изпита смътното усещане, че е пропуснал някаква възможност, но за какво — не знаеше. Жените не спряха и той не забеляза да хвърлят поглед през рамо, по-скоро доближиха глави и тайно погледнаха високия млад войник, подметнаха нещо за хубавото му лице и за сериозните му тъмни очи. Том беше твърде зает да върви, да поставя единия крак зад другия — точно както беше правил във Франция — и да мисли за онзи символ. Знака на победата. Имаше го навсякъде и той се зачуди откъде ли е тръгнало всичко, кой беше решил какво означава знакът и как така всички го бяха научили.
Докато минаваше по моста Уестминстър и се приближаваше до къщата на майка си, Том си позволи да забележи нещо, което се мъчеше да пренебрегне. Тревожното усещане се бе завърнало — онова мъчително отсъствие, загнездило се под гръдния му кош. Беше се промъкнало заедно със спомените му за Джоуи. Том си пое дълбоко дъх и закрачи по-бързо, макар да знаеше, че така има по-голям шанс да надбяга сянката си. Странно беше това усещане, че нещо липсва: необичайно беше отсъствието на нещо да оказва толкова силно и осезаемо влияние. Приличаше на носталгия и това го озадачи, първо, защото беше голям човек и със сигурност трябваше да е надраснал подобни чувства, и второ, понеже си беше у дома.
Мислеше си — докато лежеше на мокрите дървени дъски на лодката, която го връщаше от Дюнкерк, в колосаните чаршафи на болничното легло, в първия си апартамент под наем в Арлингтън, — че онова усещане, тъпата и несекваща болка ще се облекчи, когато отново прекрачи прага на родния си дом, когато майка му го притисне в прегръдката си и се разплаче на рамото му, когато го увери, че вече си е у дома и всичко ще бъде наред. Обаче не стана така и Том знаеше причината. Гладът му всъщност изобщо не беше носталгия. Използваше тази дума лениво, може би дори обнадеждено, за да описва чувствата, съзнанието, че е изгубил, нещо основно. Не му липсваше конкретно място — в действителност беше по-зле от това. Том беше изгубил част от себе си.
Знаеше къде я беше оставил. Усети, че това се случи в полето близо до канал Еско, когато се бе извърнал и бе срещнал погледа на другия войник, германеца с насочен пистолет право в гърба на Том. Изпадна в паника, усети горещ течен прилив, после усети, че му олеква. Цял пласт от съществото му, част, която усещаше и от която се страхуваше, се обели като парченце от цигарената хартия в кутийката на баща му, понесе се във въздуха и падна, захвърлена на бойното поле. Другата част, твърдата сърцевина, наречена Том, наведе глава и хукна, без да мисли за нищо, без да чувства нищо, долавяща само задъханото си дишане в собствените си уши.
Том знаеше, че раздялата, отместването го е направило по-добър войник, но след него той остана непълноценен човек. Точно поради тази причина вече не живееше у дома. Сега възприемаше нещата и хората като през матово стъкло. Виждаше ги, но неясно, и със сигурност не можеше да ги докосне. Лекарят му го обясни в болницата, каза му, че е виждал и други хора със същото оплакване, обаче това не намали ужаса на Том, когато майка му се усмихна, както му се усмихваше като малко момче, и го убеждаваше да си свали чорапите, за да ги закърми, а той усети единствено празнота. А също, когато пиеше от старата чаша на баща си, когато малкият му брат Джоуи — вече голям мъж, но и завинаги малкото му братче — нададе възглас и се понесе към него в тромав галоп, притиснал към гърдите си оръфаната си книжка „Блек Бюти“19, когато сестрите му пристигнаха и започнаха да се вайкат колко е отслабнал Том, как ще разпределят порциона си и ще го поугоят. Тогава Том не изпита нищо и заради това му се прииска…
19
Известен детски роман от Ана Сюел, излязъл през 1877 г. Със своите 50 милиона разпродадени екземпляра романът е един от най-големите бестселъри на всички времена. Сюжетът представя историята на жребеца Блек Бюти (Черният красавец), теглещ такси из лондонските улици, и учи на милостиво отношение към животните, доброта, състрадание и уважение между хората. — Б.пр.