Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Оставаше само едно въже, което свързваше Джунипър с дома й. Него най-трудно щеше да пререже, понеже Пърси и Сафи старателно бяха затегнали възела. Но все пак това трябваше да се направи, понеже тяхната обич и загриженост бяха за нея капан, точно както и очакванията на татко. Докато Джунипър приближаваше Лондон и пушекът и оживлението на гара Чаринг Крос я поглъщаха, тя си представи лъскави ножици и се наведе да пререже с тях въжето. Гледаше как то пада, поколеба се за момент като отрязана опашка, после се изгуби в далечината, докато все по-бързо се носеше към замъка.
Най-сетне свободна, тя помоли да я упътят към пощенска кутия и пусна писмо до къщи, в което обясняваше накратко какво и защо е направила. Писмото щеше да стигне при сестрите й, преди да имат време да се разтревожат прекалено и да изпратят хора да я търсят. Знаеше, че те ще се притесняват, Сафи особено щеше да е жертва на страха, но какво друго й оставаше на Джунипър?
Едно беше сигурно. Сестрите й никога нямаше да се съгласят да я пуснат доброволно.
Джунипър и Мередит лежаха една до друга на изсветлялата от слънцето трева в парка, а слънчеви петна играеха на криеница между надничащите отгоре листа. Опитаха да си намерят шезлонги, но повечето бяха изпочупени и облегнати на стволовете на дърветата с надеждата някой да ги намери и поправи. Джунипър нямаше нищо против: денят беше горещ, затова хладната трева и земята под нея бяха много приятни. Беше свила едната си ръка под главата. С другата ръка държеше цигара, пушеше бавно, примижала с лявото си око, наблюдаваше как листата потрепват на фона на небето и слушаше Мередит да й разказва докъде е стигнала с ръкописа си.
— И така — каза тя, когато приятелката й приключи, — кога ще ми го покажеш?
— Не знам. Почти е готов. Почти. Но…
— Но какво?
— Не знам. Чувствам се толкова…
Джунипър завъртя глава настрани и вдигна длан над очите си, за да затули слънцето.
— Толкова как?
— Напрегната.
— Напрегната ли?
— Ами ако не ти хареса? — рязко се надигна Мередит.
Джунипър направи същото и кръстоса крака.
— Не може да не ми хареса.
— Но ако не ти хареса, повече никога няма да напиша нищо друго.
— Виж, малко патенце — престори се на строга Джунипър, набърчи чело и се почувства като Пърси, — ако е така, по-добре спри още сега.
— Защото си сигурна, че няма да ти хареса!
По лицето на Мередит се изписа отчаяние, което свари Джунипър неподготвена. Тя само се шегуваше, подкачаше я, както правеха винаги. Очакваше Мери да се засмее и да възприеме същия строг тон или да изтърси нещо също толкова безсмислено. Но изправена пред толкова сериозна реакция, изражението на Джунипър угасна и тя се отказа от властната маска.
— Изобщо нямах това предвид — каза и положи длан върху блузата на приятелката си достатъчно близо до сърцето, за да го усети как бие със собствените си пръсти. — Пиши каквото има тук, защото ти е приятно, а не защото искаш някой друг да хареса каквото си казала.
— Дори ти?
— Особено аз! Боже, Мери, че какво знам аз?
Мередит се усмихна, отчаянието й се стопи и тя заговори с устремна енергия за някакъв таралеж, който се появил в бомбоубежището на семейството й. Джунипър я слушаше, смееше се и остави съвсем мъничка част от вниманието си да кръжи над странното ново напрежение, изписано по лицето на приятелката й. Ако беше различен човек, на когото думите понякога отказват да хрумват, щеше да проумее по-добре тревогата на Мери. Но тя не беше и затова не я проумя, и след време се отказа. Да бъде в Лондон, да бъде свободна, да седи на тревата и слънцето да пълзи по гърба й — само това имаше значение.
Джунипър угаси цигарата си и забеляза, че едно от копчетата на блузата на Мередит се е разкопчало.
— Ей — каза тя и се пресегна, — разкопчала си се, патенце. Дай да ти помогна да се стегнеш.
2.
Том реши да отиде пеша до Елефант и Касъл. Не обичаше метрото — влаковете се движеха твърде дълбоко под земята и го караха да се чувства неспокоен и затворен в капан. Сякаш преди цяла вечност водеше Джоуи да седне на перона и да слуша приближаващия се грохот. Разтвори юмруците си, отпуснати от двете страни на тялото му, и си спомни какво беше усещането да стиска онази пълна ръка — потна, винаги потна от топлината и от ужас, — докато двамата заедно надничаха в тунела, чакаха блясъка на фаровете, юмрука от задушлив и прашен въздух, който оповестяваше пристигането на влака. Помнеше най-вече как гледа към лицето на Джоуи, колко радостно бе изражението му първия път.