Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Мъжът се замисли за миг, после каза:
— Добре. Вземи го.
Малоун прекоси неравния под и намери одеялото, като трескаво обмисляше ситуацията. Върна се при тялото и го покри. Трима от пазачите се бяха оттеглили при другия огън. Останалите трима бяха до изхода.
— Не е бил предател — прошепна Хенрик.
Всички го зяпнаха.
— Влезе сам и ме предупреди, че Дьо Рокфор е пристигнал. Сам го повикал. Но бил длъжен. Предишният магистър го накарал да се закълне, че щом открием Великата тайна, ще информира Дьо Рокфор. Не е имал избор. Не искал да го направи, но се доверил на стареца. Поиска да му съдействам, помоли ме за прошка и каза, че ще се погрижи за мен. За съжаление не успях да му върна услугата.
— Глупаво е било от негова страна — отбеляза Касиопея.
— Може би — каза Торвалдсен. — Но положената клетва е била важна за него.
— А обясни ли ти защо е трябвало да информира Дьо Рокфор? — промърмори Стефани.
— Спомена само, че магистърът предвиждал някаква конфронтация между Марк и Дьо Рокфор. А задачата на Джефри била да гарантира, че ще се стигне до нея.
— Марк няма да се справи — обади се Малоун. — Ще му трябва помощ.
— Съгласна съм — добави Касиопея през зъби, без да мърда устни.
— Шансовете ни не са особено добри. Срещу нас са дванайсет въоръжени мъже, а ние не разполагаме с нищо.
— Не бих казала — прошепна Касиопея.
Хареса му палавият блясък в очите й.
Марк заразглежда съкровищата. Никога не бе виждал такова богатства. Реликвариумите бяха пълни със злато и сребро на монети и кюлчета. Имаше златни динари, сребърни драхми и византийски монети, всички подредени в спретнати купчинки. И скъпоценни камъни. Три ковчежета с необработени камъни. Бяха невероятно много. Погледът му бе привлечен от чаши за причастие и съдове за реликви, повечето от слонова кост, стъкло, сребро и злато. Някои бяха покрити с релефни изображения и инкрустирани със скъпоценни камъни. Питаше се чии ли останки са съдържали. За един поне бе сигурен. Прочете надписа и прошепна „Дьо Моле“.
Дьо Рокфор се приближи.
В реликвариума имаше късчета почерняла кост. Марк бе запознат с историята. Жак дьо Моле бил изгорен жив на един остров в Сена, в сянката на Нотр Дам, крещейки, че е невинен и проклинайки Филип IV, който безстрастно наблюдавал екзекуцията. През нощта неколцина братя преплували реката и разровили горещата пепел. Преминали обратно с парещите кости на Дьо Моле в уста. А сега се взираше в една от тях. Дьо Рокфор се прекръсти и промърмори някаква молитва.
— Виж само какво са направили.
Но Марк осъзна нещо друго, много по-съществено.
— Това означава, че някой е идвал тук и след март 1314 година. Явно са се връщали, докато накрая измрели всички. Петима със сигурност знаели за мястото. Черната смърт ги погубила в средата на четиринайсети век. Но не казали на никого и съкровището било изгубено завинаги.
Тази мисъл го изпълни с тъга. Обърна се и на светлината от лампата зърна разпятия и статуи от почерняло дърво край стените, образци на римски, германски, византийски и късен готически стил. Изящно издълбаните извивки бяха така съвършени, че изображенията изглеждаха като живи.
— Невероятно — промълви Дьо Рокфор.
Богатството бе несметно, каменните ниши по дължината на две от стените бяха пълни догоре. Марк бе изучавал най-подробно историята и предназначението на средновековното резбарство въз основа на оцелелите находки, но сега пред него бе изложена огромна, поразителна колекция.
Вдясно от себе си, върху един каменен пиедестал, забеляза голяма книга. Корицата все още проблясваше — златно фолио, предположи той — и бе осеяна с перли. Явно някой я бе отварял и преди, тъй като под нея бяха разпилени парчета пергамент. Наведе се, приближи лампата и различи латински букви. Успя да разчете част от текста и бързо определи, че става въпрос за инвентарен опис.
Дьо Рокфор забеляза интереса му.
— Какво е това?
— Счетоводна книга. Сониер вероятно се е опитал да я разгледа, когато е открил подземието. Но е трябвало да внимава с пергамента.
— Крадец. Ето какъв е бил. Най-обикновен крадец. Нямал е никакво право да взема нищо.
— А нима ние имаме?
— Та то е наше. Оставено ни е от самия Дьо Моле. Разпнали са го на вратата, но той не е казал нищо. Костите му лежат тук. Всичко тук е наше.