Среднощни кули

— Е, аз все пак отивам — каза Мат.

Биргит въздъхна.

— Не мога да дойда с теб, Мат. Не мога да напусна Елейн. Нейната страст към смъртта е голяма колкото твоята гордост и съм твърдо решена да се погрижа да оцелее.

— Не очаквам да дойдеш — бързо отвърна Мат. — Да ме изгори дано, не моля за това. И… — изведнъж се намръщи. — Страст към смъртта, голяма колкото моята какво?

— Все едно — отвърна тя и отпи от млякото. Имаше слабост към млякото, макар да не казваше на хората за това. Разбира се, щеше да е щастлива, когато щеше да може да пие отново. Липсваха ѝ пенливите напитки на Снерт. Харесваше гадната бира също както харесваше грозни мъже.

— Дойдох при тебе, защото имам нужда от помощ — каза Мат.

— Какво повече има да се каже? Взимаш желязо, огън и музика. Желязото ще ги нарани, ще ги отблъсне, ще ги задържи. Огънят ще ги изплаши и убие. Музиката ще ги замае. Но ще откриеш, че огънят и музиката стават все по-малко ефикасни, колкото по-дълго ги използваш.

— Кулата не е място — продължи тя. — Тя е портал. Нещо като порта на кръстопътя между селенията им. Там ще намериш и едните, и другите, змиите Аелфини и лисиците Еелфини. Стига все още да действат заедно. Отношенията им са странни.

— Но какво искат те? — попита Мат. — От нас имам предвид. Защо ги интересуваме?

— Чувството — каза Биргит. — Точно заради това строят портали в нашия свят, затова ни примамват вътре. Хранят се с това, което чувстваме. Особено харесват Айез Седай, по някаква своя си причина. Може би вкусът на тези с Единствената сила е като на силна бира.

Мат потръпна.

— Вътрешността е объркваща — каза Биргит. — Стигането до нещо определено там вътре е трудно. Влизането през кулата вместо през арките ме постави в опасност, но знаех, че ако мога да стигна до онази голяма зала, ще мога да сключа сделка. Не получаваш нищо безплатно, ако влезеш в кулата, между другото. Ще поискат нещо — нещо, което ти е скъпо. Но както и да е, аз измислих как да намеря голямата зала. Желязна прах, оставена след мен на пресечките, където минавах, за да знам къде съм била преди. Не можеха да я докоснат, виждаш ли, и… сигурен ли си, че никога не си чувал тази история?

Мат поклати глава.

— Беше популярна в тези краища — каза тя намръщено. — Преди стотина години.

— Май си обидена, че не я помнят.

— Беше хубава история.

— Ако оцелея, ще накарам Том да измисли проклета балада за това, Биргит. Кажи ми сега за прахта. Планът ти сработи ли?

Тя поклати глава.

— Все пак се изгубих. Не знам дали издухаха прахта по някакъв начин, или мястото е толкова огромно, че никога не повтарях стъпките си. Накрая се оказах заклещена, огънят ми догоря, лирата ми се счупи, тетивата ми се скъса, Гайдал в несвяст зад мен. Можеше да върви в някои дни, но в други беше твърде замаян, тъй че го дърпах на носилката, която бях взела.