Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
Друг откос разби прозорците на хола, разпаряйки диваните и креслата, и в стаята заваля сняг от разпраните мебели.
Туни бе чул гърмежите през деня и знаеше, че в къщата има оръжие. Беше мярнал и оръжието на Бакстър — най-вероятно „Узи“. Притича към храсталака до къщата и се надигна да огледа.
И в този момент чу сирените.
Беше прекалено добър професионалист, за да продължава нещо, превърнало се в загубена битка. Моментално се обърна и хукна през гората, покрай тялото на Мандел, прескочи оградата и затича към пътя. Мигновено се хвърли на земята, когато една полицейска кола изрева и зави със стържене към вилата на Вейл. От другата посока пристигнаха още една полицейска кола, после линейка и един противопожарен камион.
„Вдигай гълъбите и се спасявай — помисли си той. — Нищо на този свят не е толкова важно, че да умреш за него.“
Летището „О’Хеър“, петък, 10 часът и 14 минути вечерта, централно стандартно време
— Беше прав, Били — каза Маккърди. — Той уби Клиф Мандел.
— О, Господи! Това беше възможно най-лошият кошмар.
— Улучил е и Бакстър, но той е наред — продължи Маккърди. — Вейл и Венъбъл са добре. Къщата е пълна развалина.
— Къде са те сега?
— Линейката ги откара. Съпровожда я половината щатски патрул. Прострелял е и кучето на Вейл, но още е живо.
— А Туни?
— Още търсим.
— Блокирахте ли пътищата?
— Да. Основните. Патрулираме района с хеликоптери. Обаче има и черни пътища.
— Ако се промъкне през блокадата, има само-един изход. Да се добере до самолета си.
Хардистан беше загубил дванайсет души. Знаеше, че Вейл иска Туни жив, но повече нямаше да рискува живота на хората си.
Клетъчният му телефон пак иззвъня и той ядосано каза:
— Какво има, по дяволите? Кой се обажда?
— Клод, Били. Трябва да поговорим…
— По дяволите! — изсъска Хардистан. — Загубих дванайсет агенти и трябва да го съобщавам на семействата им! Не сега.
— Чуй ме, Били. Това е, за да се защити човекът, разбираш ли какво ти казвам?
За момент Хардистан беше като зашеметен.
— Разбирам.
— Не го залавяй жив.
— Какво?
— Не го залавяй жив.
— Имаш предвид Туни?
— Пръсни му черепа.
— Той може да се окаже важен свидетел за Вейл…
— Еби го в гъза Вейл. Ако заловиш Туни жив и той се съгласи да даде показания, ще стане по-лошо за нас, отколкото за тях. Разбираш ли какво ти казвам? Пръсни му черепа на този кучи син. Точка.
Телефонът замлъкна.
Летище „О’Хеър“, събота, полунощ, централно стандартно време
Хардистан и един млад снайперист чакаха в един тъмен офис на втория етаж на терминала и наблюдаваха пистата. Осем агенти, преоблечени като работен персонал, се правеха, че вършат нещо около самолета на Удбайн. Хардистан беше сигурен, че Туни ще се върне за самолета си — той беше единственото му средство за измъкване. Но Удбайн беше експерт и можеше да се досети, че са му направили засада. И може би беше планирал резервен маршрут за измъкване.
Мислеше си за онова, което му беше казал Клод Хукър.
— Как се казваш, агент? — попита той.
— Брандън, сър. Лио Брандън.
— Лио, целта ти е професионален убиец. Той е отговорен за смъртта на дванайсет наши агенти, включително и на шефа ти.
— Знам, сър.
— Не го забравяй.
Летище „О’Хеър“, събота, 1 часът и 32 минути след полунощ, централно стандартно време
— Някакъв мъж в костюм излиза на пистата — съобщи един от агентите в микрофона под ревера си. — Носи спортен сак.
— Не се приближавайте до него. Да видим какво ще направи. Следете внимателно сака му. Вероятно вътре има оръжие.
— Как го е прекарал през детекторите за метал?
— Не знам и не ме интересува. Просто следете сака.
Мъжът крачеше небрежно по бетонната писта към двумоторния самолет.