![Неуговорени срещи [сборник] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/9/4/7/neugovoreni-sreshchi-sbornik-download.jpg)
Неуговорени срещи [сборник]
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Неуговорени срещи [сборник]». Краткое содержание книги:
Пикник на обочине, 1972
Охлюв по стръмното
Улитка на склоне, 1966
Бръмбар в мравуняка
Жук в муравейнике, 1979
Милиард години до свършека на света
За миллиард лет до конца света, 1976
— Така ли? — искрено се учудих аз. — А с мене той само за главанаците приказваше…
Очите му отново проблеснаха в червено. Реших, че моите думи отново са го смутили.
— Какво ти каза? — попита той.
— Спорихме кой от земляните е допринесъл повече за контактите с народа на главанаците.
— А друго?
— Нищо. Само за това говорихме.
— Кога беше това?
— Онзи ден. А защо ти сметна, че той вече не се интересува от народа на главанаците?
Внезапно той заяви:
— Губим време. Не задавай празни въпроси. Задавай истински въпроси.
— Добре. Задавам истински въпроси. Къде е той сега?
— Не знам.
— Какво възнамеряваше да прави?
— Не знам.
— Какво ти каза? Интересува ме всяка негова дума.
И тогава Шчекн зае странна, бих казал — дори неестествена поза: седна на пружиниращите си лапи, протегна врат и ме загледа отдолу нагоре. После заговори, като равномерно поклащаше доста тежката си глава и отчетливо произнасяше всяка дума:
— Слушай внимателно, разбери правилно и запомни завинаги. Народът на Земята не се намесва във вътрешните работи на народа на главанаците. Народът на главанаците не се намесва във вътрешните работи на народа на Земята. Така е било, така е и така ще бъде. Проблемът с Лев Абалкин е вътрешна работа на народа на Земята. Това е решено. И поради това. Не търси нищо, което го няма. Народът на главанаците никога няма да даде убежище на Лев Абалкин.
Ама че работа! И от мене се изтръгна:
— Искал е убежище ли? При вас?
— Казах само това, което казах: народът на главанаците никога няма да даде убежище на Лев Абалкин. Нищо повече. Разбра ли?
— Разбрах. Но това не ме интересува. Повтарям въпроса си: какво ти каза той?
— Ще отговоря. Но първо повтори онова главното, което ти казах.
— Добре, ще повторя. Народът на главанаците няма да се намесва в проблема с Абалкин и отказва да му даде убежище. Нали така?
— Така. Това е главното.
— Сега отговори на моя въпрос.
— Отговарям. Той ме попита има ли разлика между него и другите хора, с които съм работил. Зададе ми точно такъв въпрос, какъвто ми зададе и ти.
Едва беше изрекъл последните думи, когато се обърна и се шмугна в храсталака. Нито едно клонче, нито един лист не трепна, а него вече го нямаше. Изчезна.
Браво бе, Шчекн! „… Аз го учих да говори на руски и как да ползува Линията за доставки. Не се отделях от него, когато боледуваше от своите страшни болести… Търпях лошите му обноски, примирявах се с безцеремонните му изказвания, прощавах му това, което не прощавам никому на този свят… Ако се наложи, аз ще се бия за него като за землянин, като за самия себе си. А той? Не знам…“ Браво бе, Шчекн-Итрч.
3 юни 78 година
Екселенц е доволен
— Много любопитна история — каза Екселенц, когато завърших доклада си. — Правилно постъпи, Мак, че настоя да посетиш тази менажерия.
— Не мога да разбера — отвърнах аз, като с раздразнение откъсвах бодливите репеи от мокрия си крачол. — Виждате ли някакъв смисъл в това?
— Да.
Зяпнах го опулен.
— Сериозно ли допускате, че Лев Абалкин може да поиска убежище?
— Не. Такова нещо не допускам.
— Тогава за какъв смисъл става дума. Или отново е метнал камък в храстите.
— Може би. Но работата не е там. Не е важно какво е имал предвид Лев Абалкин. Важно е другото — реакцията на главанаците. Впрочем не си блъскай главата. Ти ми донесе важна информация. Благодаря. Доволен съм. И ти бъди доволен.
Отново се захванах да скубя репеите. Не ще и дума, той несъмнено беше доволен. Големите му зелени очи така горяха, че даже в полумрака на кабината се виждаше. По същия начин ме бе гледал, когато аз, млад, весел, запъхтян, му докладвах, че Прещ Хрисимия най-сетне е заловен на местопрестъплението и седи долу в колата със затъкната уста, готов за употреба. Аз хванах тогава Хрисимия, но и хабер нямах за това, което Странника много добре е разбрал: край вече на саботажите и ешелоните със зърно още утре тръгват към Столицата…
Ето и сега той явно разбираше нещо такова, за което даже и хабер нямах, а пък аз не изпитвах поне най-обикновено задоволство. Никого не бях хванал, никой не чакаше за разпит със затъкната уста, а един загадъчен човек с осакатена съдба тичаше насам-натам по огромната приветлива Земя, въртеше се, без да си намери място, мяташе се като отровен и сам тровеше всички, които срещнеше, с отчаяние и обида, предаваше и сам ставаше жертва на предателство…