![Светилата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/7/2/9/svetilata-bg-download.jpg)
Светилата [bg]
- Автор: Катън Елинор
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-19-1
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Светилата [bg]». Краткое содержание книги:
През 1866 година младият англичанин Уолтър Муди отива да си опита късмета в Нова Зеландия, която е обхваната от треска за злато. Но още първия ден попада в компанията на дванайсет непознати мъже, които са се събрали, за да разнищят три странни престъпления, извършени в един и същи ден: най-богатият човек в града е изчезнал безследно, една жрица на любовта е посегнала на живота си, а в дома на пропил се несретник е открито огромно съкровище. Постепенно се изяснява, че в сложната плетеница от лъжи, предателства, тайни и интриги са замесени всички. И че нищо не е такова, каквото изглежда, всичко е обвито в тайнство точно както при звездите, осеяли нощното небе.
Карвър отново си замълча. Не беше свалил шапката си и сега не посегна към нея. Грубостта му обаче не отблъсна вестникаря. Той се усмихна ведро и продължи:
— Но да оставим миналото, господин Уелс, да говорим за настоящето! Кажете ми какво мога да направя за вас.
Този път лицето на капитана помръкна и в очите му проблесна раздразнение.
— Карвър — поправи го той. — Името ми не е Уелс.
Льовентал доволно долепи длани. Палецът и показалецът на дясната му ръка бяха потъмнели от мастилото и когато сплетеше пръсти, се получаваше нещо като райе, все едно ръцете принадлежаха на две различни създания, едното черно, а другото — бяло.
— Навярно паметта ми ме подвежда — поде той, — ала ми се струва, че си ви спомням съвсем ясно. Не идвахте ли при мен преди година? Носехте акт за раждане. Публикувахте обявление за изчезнал пътен сандък, за който предлагахте възнаграждение. Само че стана някакво объркване относно името ви. При отпечатването направих грешка, пропуснах средното ви име и вие се върнахте на другата сутрин да ме поправите. Ако не се лъжа, актът за раждане беше на името Кросби Франсис Уелс. Кажете ми, моля, да не би да съм се заблудил?
Карвър отново не отговори.
— Винаги са ми казвали — добави вестникарят с ясното съзнание, че поема риск с безочливото си нахалство, но се надяваше по този начин да предизвика някакъв отклик, — че имам изключително добра памет.
Льовентал знаеше, че Карвър се е настанил в „Палас“ и оттам ръководи неприятните разправии около изваждането на сушата на корпуса на „На добър час“. Това начинание със сигурност би трябвало да бъде извършено потайно и без да се допускат външни лица, ако капитанът искаше да скрие труп на борда, но всички твърдяха — включително и превозвачът Томас Балфор, — че в действията на Карвър няма нищо скрито-покрито. Той беше предал опис на товара на капитана на пристанището, бе провел среща с представителите на превозваческите дружества в Хокитика, за да си оправят сметките, и няколко пъти беше ходил с лодка до заседналия в плитчините кораб заедно с корабостроители и прекупвачи.
— Не съм Уелс — обади се най-сетне Карвър. — Онова беше от името на друг. Вече няма значение.
— Прощавайте — отвърна любезно Льовентал. — Значи господин Кросби Уелс е бил загубил сандъка си и вие сте му помагали да го открие.
Миг мълчание, после капитанът кимна.
— Да.
— Е, дано сте успели да го намерите. Вярвам, че сандъкът в крайна сметка е стигнал до притежателя си?
Карвър раздразнено отметна глава.
— Няма значение — рече той. — Обясних ви вече.
— О, щях да пропусна да изкажа съболезнованията си, господин Карвър.
Капитанът впи очи в него.
— Вестта за смъртта на господин Уелс много ме опечали — продължи Льовентал. — Нямах честта да го познавам, но всички твърдят, че е бил порядъчен гражданин. О, надявам се, че не от мен научавате за смъртта на своя приятел?
— Не, не.
— Радвам се. Откъде се познавахте?
В очите му отново припламна раздразнение.
— Бяхме стари приятели.
— Сигурно от Дънидин? Или отпреди това?
Карвър явно нямаше намерение да отговори на този въпрос и затова вестникарят продължи:
— Е, предполагам, за вас е утеха, че поне си е отишъл мирно.
Устните на капитана потрепнаха и от тях се изтръгна възклицание:
— Мирно?
— В смисъл, че е починал в съня си, в дома си. По скромното ми мнение това е най-доброто, на което може да се надява човек.
— Льовентал усети, че е спечелил някакво преимущество, и добави: — Макар че, за съжаление, съпругата му не беше до него.
Карвър сви рамене. Появилата се изневиделица искра, довела до изблика му, беше угаснала също толкова внезапно.
— Бракът е личен въпрос — заяви той.
— Напълно съм съгласен с вас — отвърна вестникарят и се усмихна. — Вие познавате ли госпожа Уелс?
Посетителят изсумтя нечленоразделно.
— Аз имах удоволствието да се видя с нея, макар и за кратко
— продължи невъзмутимо Льовентал. — Възнамерявах тази вечер да отида в „Скитническа слука“ като скептик, разбира се, но без предразсъдъци. Мога да се надявам, че ще ви видя там, нали?
— Не, не можете.
— Явно вашият скептицизъм към сеансите надхвърля дори моя!
— Нямам мнение за сеансите. Може и да присъствам, може и да не присъствам.
— Така или иначе, предполагам, че госпожа Уелс е приветствала горещо завръщането ви в Хокитика. — Льовентал си даваше сметка, че гамбитите му да поддържа разговора стават съвсем прозрачни, но това не го възпря. — Да, сигурен съм, че тя много се е зарадвала на завръщането ви!