Избраница

Джона и Ранел живееха в по-богата част на копторите, в която имаше стабилни дървени къщички. Сония мина през пазара, за да купи малко одеяла и кошница, пълна със зеленчуци и пресен хляб. Щеше й се да може да купи нещо по-луксозно, но Джона винаги отказваше подобни подаръци с думите: „Не искам нищо вкъщи, което да прилича на предмет от Домовете. Хората ще започнат да си мислят разни неща за мен”.

Когато стигна на улицата, където живееше семейството й, тя подхвърли няколко вкусни кифли на момчетата, които бяха насядали върху няколко празни щайги. Те й благодариха. Сония осъзна, че от много време не се беше чувствала толкова добре.

„Откакто Дориен беше тук” - изведнъж съобрази тя. Беше по-добре да не мисли за него.

Когато стигна до къщата на леля си и чичо си, тя се намръщи.

Откакто беше влязла в Гилдията, те се държаха неспокойно и припряно край нея. Бяха я виждали да губи Контрола си и Сония нямаше да се изненада, ако още се страхуваха от нея. Но тя знаеше също, че никога нямаше да преодолеят страха и неловкостта си, ако не продължеше да ги посещава. Те бяха нейното семейство и тя нямаше да позволи да изчезнат от живота й.

Тя почука. Миг по-късно вратата се отвори и Джона я зяпна изненадано.

- Сония!

Сония се ухили.

- Здравей, Джона.

Джона отвори широко вратата.

- Изглеждаш различно... но разбирам защо си взела наметалото. Това позволено ли е?

Сония изсумтя.

- На кого му пука? Получих писмото ти днес и реших, че трябва да те видя. Ето, донесох ти подарък да го отпразнуваме.

Тя й подаде кошницата и одеялата. После влезе в малката, семпло обзаведена гостна. Ранел влезе в стаята и се засмя от удоволствие.

- Сония! Как е малката ми племенница?

- Добре. Щастлива - излъга Сония. Не си мисли за Акарин. Не си разваляй следобеда.

Ранел я прегърна.

- Благодаря ти за парите - промърмори той.

Сония се усмихна и тръгна да сваля наметалото, но после размисли. Забеляза едно детско креватче в ъгъла на стаята, отиде до него и погледна спящия си братовчед.

- Доста е пораснал - каза тя. - Някакви проблеми?

- Само малко кашлица - каза Джона и се усмихна. Тя се потупа по корема. - Този път се надяваме да е момиче.

Докато разговаряха, Сония с облекчение установи, че са много по-спокойни в нейно присъствие. Хапнаха малко от хляба, поиграха си с бебето, когато се събуди и обсъдиха имената за следващото. Ранел разказа на Сония за старите й приятели и познати, и за други събития от живота на обитателите.

- Не бяхме в града, но разбрахме кога е имало Прочистване -каза Ранел и въздъхна. После я погледна. - Ти...? - попита неохотно той.

- Не. - Сония се намръщи. - Учениците не ходят. Аз... Много глупаво от моя страна, но си мислех, че след случилото се минала година няма да има повече Прочиствания. Може би след като се дипломирам... - Тя поклати глава. „Какво бих могла да направя? Да ги убедя да престанат? Сякаш ще послушат някакво си момиче от копторите”.