Звярът

Опитвайки друга тактика, Троу отиде до богато украсеното писалище и сложи ръка върху купчинката документи, които Сакстън беше донесъл със себе си.

— Това. Това е единственото, върху което трябва да се съсредоточиш. Всичко друго, освен как да оспорим успешно тези разпореждания, е неприемливо хабене на усилия.

— Бях опозорена! Да бъда пренебрегната по този начин, е недопустимо! То е…

— Искаш ли да бъдеш разумна? Или бедна? От теб зависи. — Това й затвори устата. — Представи си как губиш всичко това, дрехите, бижутата, прислугата, покрива над главата си. Защото това ще се случи, ако не се овладееш. Недопустимо е не онова, което твоят хелрен ти причини. Недопустимо би било да позволиш то да се случи. Така че сега ще повикам адвоката обратно в тази стая, а ти ще мълчиш и ще чуеш какво има да ни каже. Или пък ще продължиш да се тръшкаш тук, хабейки време и умствена енергия, вживявайки се в ролята на жертва… без абсолютно никаква полза от това.

Беше като да вдигне ципа на бална рокля, помисли си. На мига, хладнокръвие я накара да застине и преобрази лицето й — от пламнало и обезумяло то стана ако не напълно спокойно, поне доста по-уравновесено.

Троу се приближи до нея. Улови я за раменете и я целуна.

— Това е моята жена. Ето че си готова да продължим. Никакви избухвания повече. Каквото и друго да пише тук вътре, ще оставиш адвоката да довърши четенето. Не знаем как да се борим, ако не знаем с какво се борим.

В името на Скрайб Върджин, помисли си, нека да ме чуе.

— Вече мога да го повикам, нали? — Когато Нааша кимна, той направи крачка назад. — Мисли за всичко, което имаш да изгубиш. То може наистина да проясни мислите ти.

— Имаш право. — Тя си пое дълбоко дъх. — Толкова си силен.

Нямаш представа, помисли си Троу, докато се извръщаше.

Отиде до вратата, отвори я…

Подуши въздуха и се намръщи. Огледа се наоколо. Сакстън стоеше до една фламандска картина и съзерцаваше росните цветя на черен фон, сплел ръце зад гърба си, привел стройното си тяло напред.

— Е, готови ли сме? — попита адвокатът, без да вдига поглед. — Или й е необходимо още време, за да се успокои. Мина повече от час.

Троу се огледа наоколо. Вратите на гостната и кабинета си бяха в съвсем същото положение, както преди. Не се виждаше никой друг. Всичко изглеждаше… както преди.

Ала защо долавяше мириса на свеж въздух… свеж въздух и… още нещо.

— Нещо не е наред ли? — попита Сакстън. — Бих могъл да се върна по друго време.

— Не, тя е готова. — Троу се взря в адвоката, търсейки някакъв признак на… и той не знаеше какво. — Успях да я успокоя.

Сакстън изпъна гръб. Оправи вратовръзката си. И се приближи с крачка, която изобщо не беше забързана. Напълно естествена. Без никаква притвореност.

— Да се надяваме, че този път ще ме остави да довърша. — Сакстън спря. — Макар че, ако предпочитате, бих могъл просто да оставя документите и сами да се запознаете с тях. Дали ще ги прочета на глас, или не, няма да промени нищо.