Звярът
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черният кинджал #14
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-220-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Звярът». Краткое содержание книги:
„Красотата на тази история направо ме зашемети… „Звярът“ ме накара да се почувствам сякаш съм се прибрала у дома. Всичко е както трябва да бъде и още по-хубаво, отколкото си го спомням. Притежава всичко, което искам от един любовен роман — душа и възпламеняваща страст. Книгата е великолепна и е една от най-затрогващите истории, които съм чела от дълго време насам. Наистина добре свършена работа.“ Гилти Плежърс Бук Ривюс
Не се случва наистина, настояваше мозъкът му. Трябва да беше някакъв сън.
Да, всеки миг щеше да се събуди в спалнята си и да открие Блей до себе си… щеше да си поеме онзи дълбок дъх на облекчение, който си поемаш, когато осъзнаеш, че страшилището, което те преследва, е само плод на въображението ти. Или пък на лошо храносмилане.
— Събуди се — измърмори. — Събуди се сега. Събуди се, по дяволите…
Блей действително беше до него. Само че двамата не лежаха и определено не се намираха в стаята си в голямата къща. За сметка на това неговият мъж го подкрепяше — единственото, което го задържаше да не падне, бе силната ръка на Блей около кръста му.
Мани извади ръка изпод чаршафа и свали яркосинята хирургическа ръкавица. След това се изправи и даде знак на Куин и Блей да се приближат.
Фактът, че Лейла все още бе в съзнание, беше доказателство за това колко е силна, но, господи, толкова беше бледа. И имаше толкова кръв, изпълнила легенчето под дупето й, напоила въздуха с мириса си.
Мани сложи ръка на рамото й и каза, обръщайки се към нея:
— Кървенето намалява. Това е добрата новина. Ала сега и двамата дават признаци на затруднения; сърдечният ритъм на момчето също започва да играе. Но най-много се притеснявам за момиченцето, което е по-малко. Силно препоръчвам цезарово сечение…
— Твърде рано е! — Лейла погледна Куин в паника. — Твърде рано е…
Мани улови ръката й.
— Лейла, искам да ме чуеш. На бебетата им е трудно… а най-вече… ти няма да оцелееш, ако не ги извадим още сега.
— Не ме е грижа за мен! Каза, че кървенето намалява…
— Така е. Ала времето ни изтича, а те искам възможно най-силна, преди да те приспя.
— Не ме е грижа какво ще правиш с мен! Трябва да ги задържиш вътре…
Дъхът на Лейла секна, когато я връхлетя поредната контракция. Куин потърка лице, а после даде знак на Мани да отстъпи настрани с него.
— Какво става, по дяволите?
Насред цялата паника очите на Мани бяха сигурни, пристан в бушуващото море от емоции.
— Говорих с Хавърс. Нищо не може да се направи, за да се продължи бременността. На ултразвука ясно се вижда, че плацентата се отделя от матката. Съвсем същото, което се случи с Бет — изключително често срещано, особено при близнаци, и причината за повечето смъртни случаи на родилки и бебета във вашата раса. Лейла никъде не е сбъркала, направи всичко както трябва. Ала нещата се свеждат до това, че няма да може да ги износи докрай и трябва да вземем решение, за да спасим живота й и да се опитаме да спасим техния.
Последва мълчание, докато Куин осмисляше чутото.
— Ами дробовете им? Нуждаем се от още няколко нощи…
— Разполагаме със специални апарати за дишане от Хавърс, които ще помогнат. Имаме необходимата апаратура. Успеем ли да ги извадим, знам какво трябва да направим, Елена и Джейн също.
Куин потърка лице и му се прииска да повърне.
— Окей. Добре. Да го направим.
Стегна се и отиде при Лейла, отмятайки русата коса от лепнещото й лице.
— Съжалявам! Толкова съжалявам! Аз съм виновна…
— Шш, шш, шш. — Отново и отново я галеше по главата, за да я успокои. — Чуй ме… не, чуй ме. Искам да чуеш какво казвам. Нищо от случващото се не е по твоя вина. А твоят живот има значение. Не мога да изгубя… няма да изгубя всички ви в това, окей? То е в ръцете на Скрайб Върджин, всичко това.
— Толкова съжалявам… — Очите й не се откъсваха от неговите, от ъгълчетата им се стичаха сълзи и мокреха възглавницата под главата й. — Куин, прости ми.
Куин я целуна по челото.
— Няма за какво да ти прощавам. Трябва обаче да го направим…
— Не искам да изгубя малките ти…
— Нашите малки. — Той погледна към Блей. — Направихме това заедно и какъвто и да бъде изходът, аз ще го приема. Ти стори най-доброто, на което си способна, ала сега трябва да продължим напред.
— Къде е Блей? — Връхлетя я нова контракция и тя стисна зъби, напрягайки се от болка. — Къде е…
Блей се приближи до тях.
— Тук съм. Никъде няма да отида.
В този момент в стаята влезе Джейн.
— Как сме?
— Лейла — каза Куин. — Трябва да го направим. Сега.
Докато лежеше върху носилката (тялото й — извън нейния контрол, бъдещето на малките й — неясно), Лейла имаше чувството, че се намира в стремително носеща се кола, приближаваща остър завой на хлъзгав път. Сравнението беше толкова точно, че всеки път, щом мигнеше, усещаше умопомрачителната скорост, чуваше свирещите гуми, приготвяше се да посрещне удара, докато колата се завърташе във въздуха, в катастрофа, която несъмнено щеше да я убие.