Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Секретарят беше слаб, на средна възраст и измъчен на вид. Казарил го удостои с лек поклон, като равен към равен.
— Аз съм кастилар ди Казарил и идвам от Кардегос със спешна дипломатическа мисия. Нося писма до царина и царевич Бергон ди Ибра от царевна Изел ди Шалион. — Показа печатите на писмата, но ги дръпна към гърдите си, когато секретарят посегна да ги вземе. — Получих ги от ръката на царевната. Тя заповяда да ги предам лично в ръката на царина.
Секретарят килна замислено глава.
— Ще видя какво мога да направя, милорд, но царинът е затрупан от молби за аудиенция, главно от роднини на бивши бунтовници, които се опитват да измолят милостта му, която е налична в твърде оскъдни количества понастоящем. — Огледа Казарил от главата до петите. — Може би никой не ви е предупредил — царинът забрани на двора да носи траур за покойния Наследник на Ибра, по причина, че бе застигнат от смъртта в състояние на бунт. Само онези, които целят да хвърлят предизвикателството си в лицето на царина, си позволяват да носят подобно траурно облекло, а повечето от тях проявяват достатъчно здрав разум да го правят във, ъъъ, в негово отсъствие. Ако не искате да го обидите, предлагам да се преоблечете, преди да молите за аудиенция.
Казарил вдигна вежди.
— Нима никой не ме е изпреварил с новината? Препускахме бързо, но не вярвах, че ще изпреварим скръбната вест. Не нося тези тъжни цветове за Наследника на Ибра, а за Наследника на Шалион. Царевич Теидез почина преди няма и седмица, внезапно, от инфекция.
— О! — стреснато възкликна секретарят. — Ооо! — После бързо се овладя. — Моля приемете съболезнованията ми към дома на Шалион за тази тежка загуба. — Поколеба се. — Писма от царевна Изел ли казахте?
— Да. — И добави, за всеки случай: — Царин Орико е тежко болен и не е в състояние да изпълнява задълженията си, или поне така беше, когато потеглихме по спешност от Кардегос.
Устата на секретаря се отвори, после пак се затвори. Най-накрая той каза:
— Елате с мен. — И ги въведе в една по-уютна стая, с малък огън, запален в камина в единия й ъгъл. — Ще ида да видя какво мога да направя.
Казарил седна на един тапициран стол до камината. Фойкс се настани на една пейчица, а Ферда закрачи напред-назад, като се мръщеше на стенните драперии.
— Дали ще ни приемат, сър? — попита той. — Да изминем целия този път и да ни оставят да чакаме така на вратата, сякаш сме амбулантни търговци…
— О, да. Ще ни приемат. — Казарил се усмихна леко, когато един задъхан прислужник се появи да предложи на посетителите вино и от малките маслени кексчета с печата на Ибра, които бяха специалитетът на Загосур.
— Това куче защо няма крака? — попита Фойкс: разглеждаше с кръстосани очи вдлъбнатото изображение на съществото, преди да отхапе от кексчето си.
— Това е морско куче. Има плавници вместо крака и лови риба. Излизат на колонии по брега, тук и надолу към Дартака. — Казарил позволи на прислужника да му налее съвсем малко вино, няколко глътки, отчасти от въздържание, отчасти за да не хаби виното — както и беше очаквал, едва си беше намокрил устните, когато секретарят се върна.
Поклони се по-ниско отпреди и каза:
— Последвайте ме, моля, милорд, господа.
Ферда изгълта на един дъх чашата си с тъмно ибрийско вино, а Фойкс бръсна трохите от белия си вълнен плащ. Двамата настигнаха бързо Казарил и секратаря, които поеха нагоре по някакво стълбище, оттам по малък извит каменен мост към една по-нова част на крепостта. След още няколко завоя стигнаха до висока двойна врата с резба в рокнарийски стил, изобразяваща морски животни.
Вратата се отвори и отвътре излязоха един добре облечен лорд, под ръка с друг царедворец, като първият се оплакваше:
— Но аз чаках пет дни за тази аудиенция. Що за глупост…
— Просто ще трябва да почакате още малко, милорд — рече царедворецът и го поведе по коридора, като го стискаше решително над лакътя.
Секретарят покани с поклон Казарил и братята ди Гура да влязат, след което обяви имената и длъжностите им.
Не беше тронна зала, а не толкова официална приемна, обзаведена като за работа, а не за церемонии. Широка маса, достатъчно голяма за географски карти и куп документи, заемаше единия край. На дългата стена отсреща се редяха дузина остъклени врати, през които се излизаше на обточен с бойници балкон, от който пък се откриваше гледка към пристанището и доковете, които бяха сърцето на Загосур, източникът на богатството и славата му. Сребристата морска светлина, разсеяна и бледа, обливаше стаята през многобройните прозорци и отнемаше първенството на свещите, запалени в аплици по стените.