Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Братята ди Гура спряха да си правят майтапи с шапката на Казарил някъде на половината път през прохода над Зъбите на Копелето. Той пусна меките уши и стегна връзките под брадичката си преди лапавицата, пришпорвана от бурните ветрове, да зажили лицата им. Примижа срещу вятъра, вперил поглед между свитите назад уши на мулето, което напрягаше мускули по пътеката, виеща се между камъни и лед, и се опита да прецени колко време им остава преди да се мръкне.
След малко Ферда дръпна юздите на мулето си и изчака да се изравни с Казарил.
— Милорд, дали да не потърсим завет от тази снежна буря?
— Снежна буря? — Казарил бръсна ледените висулчици, образували се по брадата му, и примигна. О, да — зимите в Палиар бяха меки, по-скоро кални, отколкото снежни, а братята не бяха излизали досега от окръга си. — Ако това беше снежна буря, нямаше да виждате ушите на собствените си мулета. Няма страшно. Само е неприятно.
Ферда изопна смутено лице, но стегна по-здраво връзките на качулката си и се приведе срещу вятъра. И наистина, след няколко минути излязоха от лапавицата и видимостта се подобри — високопланинската долина се ширна пред очите им. Няколко струи вяла слънчева светлина се сипнаха през пробойни в сребристите облаци и нашариха като с трапчинки дългите склонове… които се спускаха надолу.
Казарил посочи напред и викна насърчително:
— Ибра!
Когато поеха по дългия път надолу към морския бряг, времето се пооправи, макар че сумтящите мулета се влачеха все така бавно. Назъбените гранични планини отстъпиха пред не така страховити възвишения, изгърбени и кафяви, с широки долини, виещи се между тях. Когато снеговете останаха зад тях, Казарил неохотно се съгласи Ферда да смени прекрасните им мулета за по-бързи коне. След поредица от все по-добри пътища и все по-цивилизовани странноприемници, скоро стигнаха на два дни път до реката, която се спускаше към Загосур. Минаха покрай най-отдалечените от града ферми, прекосиха мостове над напоителни канали, пълни от зимните дъждове.
Речната долина остана зад тях и не след дълго градът се ширна пред очите им — сиви стени, ъгловата мешавица от варосани къщи с покриви от зеленикавите плочи, характерни за този район, крепостта, кацнала като корона на най-високата точка, и прославеното пристанище в нозете й. Нататък се простираше морето, стоманеносиво, безкрайният му равен хоризонт бе опръскан с ивици лазурна светлина. Солената миризма на отлива, довяна към сушата от студения бриз, удари Казарил в ноздрите и той отметна глава назад. Фойкс вдиша дълбоко, очите му светеха замаяни, докато пиеше с тях морето, което виждаше за пръв път.
Писмото на Пали и рицарската принадлежност на братята ди Гура им осигуриха подслон в палатата на Дъщерята на централния храмов площад в Загосур. Казарил прати момчетата да купят, измолят или вземат назаем, според случая, официални одежди на своя орден, а самият той отиде при един шивач. Когато съобщи на шивача, че може сам да назове цената си, стига да изпълни бързо поръчката, това породи невиждана активност, в резултат на която след малко повече от час Казарил излезе от ателието му с поносима версия на шалионско траурно облекло под мишница.
След като се изтърка с гъба и се обля с хладка вода, Казарил се напъха в тежка лавандуленосива туника от брокат с много висока яка, дебели тъмнолилави вълнени панталони и собствените си ботуши, почистени и лъснати. Нагласи колана и меча, който сер ди Ферей му беше заел преди толкова много време, доста износен, но още по-представителен на вид тъкмо по тази причина, и върху всичко това заметна задоволителната тежест на черен плащ от коприна и кадифе. Един от малкото незаложени още пръстени на Изел с правоъгълен аметист успя да пъхне на кутрето си и остана доволен от ефекта, защото самотната му тежест намекваше по-скоро за въздържание, отколкото за бедност. С траурното си дворцово облекло и сивите ивици в брадата, реши, че изглежда достатъчно тежко и официално. Сериозно. Уви в пакетче безценните си дипломатически депеши, пъхна го под мишница, подбра придружителите си, които се бяха преоблекли в спретнати синьо-бели одежди, и тримата поеха по тесните, виещи се улички по склона към леговището на Лисицата.
Външността и обноските на Казарил му спечелиха достъп до кастелана на замъка, а благодарение на писмата и печатите, които му показа, кастеланът без бавене го заведе при личния секретар на царина на Ибра, който го посрещна прав в едно необзаведено варосано преддверие, хладно от постоянната зимна влага на Загосур.