Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Не е възможно — възкликна той изумено, но пришпори жребеца си към свитата на кълбо жена и слезе. Не обърна внимание на кикота и на грубите забележки, които подмятаха хората му.
Сърцето му се качи в гърлото. Дъг обърна по гръб клетницата. Очите му се разтвориха в смайване и той ахна ужасено. Веднага вдигна Мери на ръце. Извика отново, когато пелерината й се разтвори и разкри огромния й корем.
— Повикайте лекар — отсече той. — Доведете и акушерка. И… някой да иде да съобщи на Стивън де Уорън.
Дъг се обърна и тръгна по подвижния мост с Мери на ръце.
Мери се събуди, когато наляха насила малко горещ бульон в устата й. Стаята се завъртя пред очите й. Потрепери, въпреки че в стаята гореше буен огън, а върху нея бяха струпани няколко одеяла. Болката я раздираше отвътре. Мери побеля и с мъка сподави вика си.
— Мила моя, всичко е наред — прошепна един познат глас.
Мери примижа. Постепенно зрението й се проясни и пред очите й просветна. Видя ясно мъжа, който седеше до нея в леглото и държеше ръката й. Стресна се, когато позна в него Дъг Макинън. За миг се обърка.
— Намерих те свита на земята пред наблюдателницата — каза тихо Дъг и я погали по косата. — Всичко свърши, Мери. Каквото и да е станало, всичко свърши.
Изведнъж Мери си спомни, че избяга от Дънкан и хрътките му. Извика.
— Дънкан ме отвлече. Държеше ме като затворничка, Дъг.
В очите й бликнаха сълзи. Би стиснала ръцете на Дъг, ако не беше до лактите си в превръзки. Гласът й толкова беше прегракнал от викане, че едва се чуваше. На Дъг му се наложи да се наведе близо до нея, за да разбере какво му казва.
— Искаше да задържи детето ми като заложник завинаги… за да си осигури поддръжката на Стивън… А ми е брат!
— Мръсник — процеди Дъг, но изпита облекчение. Наскоро узна, че Стивън де Уорън е пратил хора из цялата страна и търси навсякъде жена си. Като много други и Дъг беше чул, че Мери е изменила на Шотландия по време на войната в ноември. А след това се ужаси при мисълта, че тя мрази толкова мъжа си, че е готова пак да избяга от него, защото това беше очевидното заключение от действията й. Не беше спрял да обича Мери. Въпреки че беше омъжена за друг, не искаше тя да бъде нещастна. Още повече се обезсърчи, когато видя в какво състояние се намира любимата му. Сигурно бракът й е бил непоносим, щом е избягала в напреднала бременност. Изпита голямо облекчение, когато узна истината.
Доста се беше уплашил. Дъг почти не осъзнаваше, че гали косата на Мери. Когато я видя как вика в леглото му, бременна и безсилна, старият копнеж се надигна в него, колкото и да се мъчеше да се овладее.
Дъг мигновено се отърси от тези мисли. Разгневи се на Дънкан, краля, когото никога нямаше да подкрепи. И той, и много други шотландци смятаха Дънкан за англичанин, който не е нищо друго освен марионетка на Уилям Руфъс.
След това Мери каза:
— Къде е Стивън? Да знаеш само колко ми трябва! О, боже, дано дойде по-скоро! — извика тя, когато тялото й се раздра от нов пристъп на болка.
Дъг усети пронизваща празнота в душата си. Разбра, че колкото и да се беше опитвал да го прикрие, още е таял надежда те двамата да се съберат някой ден. Сега надеждата му изчезна безвъзвратно при тази проява на неподправена любов към мъжа й.
— Стивън — прошепна Мери. Очите й се насочиха не към Дъг, а към някой зад него.
— Тук съм — изрече Стивън от вратата.
Дъг пребледня. Извърна се и стана, но Стивън дори не го погледна. Той виждаше само Мери. Прекоси стаята с дълги и решителни крачки. Калната му пелерина се сучеше около тялото му.
Мери се засмя и изхълца едновременно. Протегна ръце към него. Стивън се отпусна на леглото до нея, на мястото, което беше освободил Дъг. Притегли я нежно в обятията си.
Мери заплака.
Стивън също плачеше беззвучно.
Дъг излезе тихо от стаята.
— Ти дойде — промълви накрая Мери и се притисна към него.
— Но не достатъчно бързо — каза пресипнало Стивън. Беше брадясал. Очите му бяха кръвясали. Под тях имаше сенки. Не беше спал повече от няколко часа през последната седмица. Обгърна с ръце издрасканото й от шубраците и клоните лице.
— Дънкан е виновен. Трябваше да се досетя.
— Откога си тук? — попита малко уплашено Мери.
— Достатъчно дълго, за да разбера, че Дъг Макинън още те обича, а ти още обичаш мен.
Мери се отпусна безсилно на гърдите му. Беше изтощена докрай, но изпитваше огромно облекчение. Той я прегръщаше и галеше. Сълзите му се смесиха с нейните.
— Как, Мери? — попита Стивън, когато съумя да проговори отново. Гласът му беше загрубял. — Как успя да избягаш?
— През един таен тунел, в който не бях влизала от малка — каза Мери и го погледна. — Н-но той имаше кучета. Наложи ми се да бягам от кучетата.