Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Планът й се провали безвъзвратно. Нямаше как да се добере до Нортъмбърланд без кон. Дори и волята й не беше толкова силна, че да я пренесе вкъщи. Трябваха й физически сили, с които не разполагаше.
Мери се изправи. Хрътките се чуваха по-ясно. Бяха наблизо.
Позна по лая им, че вече са намерили следата й. Обаче долови и че водачите им са сменили направлението на издирването, обикалят в кръг около замъка и се насочват в друга посока. Беше само въпрос на време обучените кучета да надушат миризмата й и да я открият.
Мери вдигна полите си и нагази в един буен поток. Извика, когато усети леденостудената вода. Често беше играла в този поток като малка, но и през най-топлите летни месеци водата беше такава, защото извираше някъде високо от планината. Мери се зачуди дали съдбата й не е да умре от студ, вместо кучетата да я изядат жива.
Тя потрепери, вдигна полите си и навлезе още по-дълбоко в ручея. Беше плитък. Водата й стигаше само до бедрата. Беше постигнала целта си. А сега какво да прави?
В този миг Бог й се притече на помощ и тя се досети за един изход. Мери тръгна нагоре срещу течението. Дънкан щеше да си помисли, че е потеглила на юг, към къщи. Макар че нямаше друго място, в което Мери да искаше да иде, реши, че ще постъпи като голяма глупачка, ако се опита да стигне пеш до дома. Щом Дънкан загубеше следата й в потока, щеше да се помъчи да я надхитри и да прати хрътките си на юг, като се надява да надушат следата й. Затова нямаше да върви на юг.
Вървеше бавно и мъчително трудно. Всяко вдишване й причиняваше болка. На всеки няколко минути й се налагаше да спира, за да се успокои поне малко сърцебиенето й. След това пак тръгваше напред. Толкова се беше вкочанила, че отдавна беше престанала да усеща студа.
Мери не знаеше колко време е минало или докъде е стигнала, когато чу кучетата да лаят разярено. Застина на място. Водата се въртеше около нея. С мъка се удържа да не падне. Въодушевеният им вой изпълваше нощта. Звучеше силно и невероятно близко. Мери потръпна от ужас. Кучетата бяха намерили следата й.
Мери се озърна обезумяло и се помъчи да разбере къде се намира. Помисли си, че положението й е безнадеждно. Беше се вцепенила от студ и страх. Преследваха я най-безжалостно. Не знаеше къде се намира. Пресече потока и излезе на отсрещния бряг. Впери поглед през балдахина от дървета и потърси някоя звезда, която да я води.
Северната звезда й намигна. Мери стисна решително зъби и тръгна напред. Препъна се и едва не падна. Забеляза, че ръцете й са се разкървавили от многото дървета и камъни, които я бяха драскали по време на бягането през гората. Камъчетата в потока бяха пробили дупки в обувките и, но тя не биваше да мисли за болката, а да върви. Хрътките виеха, ръмжаха, джавкаха и скимтяха. Приближиха се още повече. Почнаха да се бият едно с друго, преди да се нахвърлят върху нея. Мери хукна да бяга. „Едва ли е толкова далече, каза си тя, едва ли е на повече от няколко мили, моля те, господи.“
Мери беше съвсем мокра и трепереше неудържимо. Беше на границата на силите си. Заудря по стената с окървавените си юмруци. Извика отново, но беше толкова отслабнала, че гласът й почти не се чуваше и стражите на наблюдателната кула не я забелязаха.
Стори й се, че от цяла вечност тропа по стената. Почувства се толкова зле, че не успя да вдигне юмрука си. След това се сети, че от доста време не е чувала лая на кучетата, но не почувства нито възторг, нито въодушевление. Не се усещаше победителка. Беше й само страшно студено. Болката беше проникнала дълбоко в нея и я измъчваше. Мери беше загубила всяка надежда.
— Моля ви — прошепна със стон Мери и се подхлъзна на земята. — Моля ви, пуснете ме, моля ви.
Сви се на кълбо и в същия миг изпадна в блажено безсъзнание.
Призори един от стражите на кулата забеляза малката човешка купчинка, която се бе проснала до вдигнатия подвижен мост.
— Сигурно е някаква просякиня — си каза той и отиде да си гледа работата.
Но господарят на замъка беше решил да иде на лов в същия ден и беше прехвърлил задълженията по управлението на иконома си, за да потегли още на разсъмване. Вдигнаха решетките и спуснаха подвижния мост. Десетина шотландци на коне прекосиха с тропот дървения мост и последваха младия си господар.
Един от братовчедите му я посочи.
— Дъг, май някаква просякиня ни е легнала на входа.
Дъг Макинън сви рамене и отмина. След това съзря кичур невероятно руса златиста коса. Беше я виждал върху главата само на една жена. Обърна коня си назад.