Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Виждал съм го как се бие. — Макин поклати глава. — Надявам се, че имаш някой скрит коз в ръкава си, Йорг.
— Имам, естествено.
Макин отпусна рамене поуспокоен. Вуйчо Робърт се усмихна.
— Най-добрата ръка за меч в историята, това имам в ръкава си — казах.
Възраженията заваляха моментално, в хор, сякаш тронната ми зала изневиделица се беше напълнила с ядосани гъски.
— Господа! — Станах. — Проявявате недоверие в способностите ми, което ме дразни. А да ме дразните не е препоръчително, уверявам ви. Ако принцът на Стрела приеме предизвикателството ми, ще се срещна с него лице в лице и ще извоювам победа.
Избутах Макин от пътя си.
— Ти! — Посочих един рицар, първия, който ми попадна пред погледа. — Докарай тук херолда ми. — Бях почти сигурен, че имам херолд. Глашатай, по народному. Обърнах се и погледнах Макин в очите. — Споменавал съм ти, че се бих с майстора на меча Шимон, нали?
— Хиляда пъти. — Въздъхна и погледна към лорд Робърт.
— Шимон каза, че си добър, Йорг — каза вуйчо ми. — Един от най-добрите, които е виждал за последните четирийсет години.
— Видя ли! — извиках аз. — Видя ли?
— Но две години след това се срещна с Орин от Стрела и след като кръстосаха мечове, каза, че той е по-добър от теб. А ако се вярва на мълвата, брат му Еган е още по-добър, много по-добър от Орин дори.
— Тогава бях на четиринайсет! Сега съм мъж. Пораснал мъж. Мога да надвия нашия Макин и с крак от стол. Доверете ми се. Принцът на Стрела ще кърви в краката ми, без дори да види кога съм замахнал с меча.
Демонстративното ми лекомислие си беше демонстративно, за шоуто. Щях да се бия с принца. Да спечеля или да загубя, да извадя добър късмет или лош. Лудостта, в която ме беше насадил Сагеус, вече я нямаше, беше изгоряла, и аз щях да си пробвам късмета въпреки нищожния шанс за победа, макар че… бях убил брат си. Огънят не може да погълне тази вина. Щях да я отнеса със себе си на бойното поле и може би щяха да я погребат с мен.
Намериха Кент затрупан под обгорените трупове на хората, дошли с лорд Джост. Когато чух, че са го открили, наредих да го донесат при мен в тронната зала.
— Изглеждал си и по-добре, сър Кент — казах му.
Той кимна. Бяха го внесли двама стражи, вързан за стол, за да не падне.
— Бил съм и по-добре, братко. — Гласът му беше хрипливият шепот на опърлени дробове.
Дори сега, когато никой от нас не знаеше дали ще живее, или ще умре, Кент не смееше да вдигне очи, смутен сред лордовете и рицарите, нищо че го бях издигнал до техния ранг. Охотно би се хвърлил в зъбите на армия, но тронна зала, пълна с мъже, свикнали да носят коприни вместо кожа, го плашеше до смърт.
Слязох от подиума и клекнах до Кент.
— Бих ти дал нещо за болката, брат Кент, но искам от теб да се бориш. Искам да се бориш с изгарянията. И да спечелиш. От мен условия за капитулация няма да чуеш. — Собствената ми рана от изгаряне още болеше. Несъмнено бледнееше пред болката на Кент и на другите, които огнената вълна беше обгорила в двора, но все пак ме глождеше постоянно, пулсираше в скулата и окото ми.
Нещо привлече вниманието ми, нещо в периферното зрение, и аз обърнах глава към трона. От двете страни на подиума имаше маслени лампи, красиви сфери в черно и червено върху стойки от ковано желязо. Пламъците, които танцуваха под стъклените им похлупаци, изглеждаха странно, бяха твърде ярки, твърде оранжеви, рисуваха твърде много форми едновременно. Протегнах ръка над стъклото и не усетих топлина, само пулсираща жизнена сила, която се разля по ръката ми до рамото така внезапно, че едва не извиках.
„Никога не отваряй кутията.“
— Ваше величество, херолдът се върна.
Дръпнах рязко ръката си, незнайно защо изпълнен с чувство на вина. Херолдът стоеше на прага между двама от придворните ми рицари. Наистина приличаше на херолд — красив и висок в ливреята си от кадифе и тъкано злато.
— Как прие принцът на Стрела моето предложение? — попитах аз.
Херолдът изчака миг-два, стар трик за привличане на вниманието, макар че ние и без това го чакахме със затаен дъх.
— Принцът ще се срещне с вас на бойното поле, за да решите в двубой изхода от тази битка — каза младежът.
Видях как Макин поклати глава.
— Чудесно — заявих. — А назова ли друго място, или приема поканата ми да дуелираме на Бегалото?
— Принцът смята, че на Бегалото има повече тролове, отколкото скали, затова избра един равен терен близо до Ригденова скала, по средата между замъка и авангарда на неговата армия. Ще доведе петима секунданти, които да наблюдават дуела от двайсет метра разстояние, и очаква вие да направите същото.