Синьочервения Метусалем

Рихард бе принуден да си тръгне с този отговор. Доблестният Метусалем обаче заспа със съзнанието, че този час е изпълнил задачата си докрай.

На сутринта го разбуди повторно чукане. Погледна часовника си. Слънцето вече ярко грееше, но бе едва седем часът.

— Кой чука! — попита раздразнен.

— Аз — отговори Готфрид. — Исках да уведомя, че дебелият минхер…

— Какво е станало с него?

— Тъкмо т’ва е, коет’ не знам. Изчезнал е безследно.

— Глупости!

— Възможно, т’ва е само няк’ва глупост! Ама той наистина е заминал.

— Че кога пък?

— Т’ва не знае нито даже Буда.

— Почакай, идвам!

Облече се набързо и излезе. Отвън стояха Готфрид, Рихард и Търнърстик.

— Най-сетне! — рече първият. — Кой би помислил, че такъв един дебеланко ша е способен на такваз магария!

— Доколкото знам, той спа в една стая с капитана. Трябва все пак да му е казал нещо!

— И през ум не му мина — отговори Търнърстик. — Захърка като някой морж, така че с часове не можах да мигна. Накрая намерих малко спокойствие. Когато се събудих после, беше офейкал.

— Отишъл е да се поразходи.

— Той? Тоя поспаланко? Никога няма да му хрумне.!

— Къде са всъщност вещите му?

— Взел си е пушкалата, торбата, чадъра, накратко казано — всичко! И тъкмо това е, което толкова ме безпокои.

— Ба! Как може да си мислите, че минхер ще ни зареже. От вещите си той никога не се разделя. Че ги е взел със себе си, не е доказателство, че е искал да офейка.

— Но е станал преди нас!

— Това настина е доста необичайно за него. Чичо Даниел станал ли е вече?

— Сигурно — отговори Рихард. — Ние седяхме до разсъмване в неговата стая. После ме прати да спя. За себе си обаче каза, че навярно няма да може да заспи.

— Да разпитаме и търсим.

Осведомиха се от прислугата за дебелия — никой не го беше виждал. Излязоха от къщата да го търсят. Но бе напълно излишно, защото едва бяха оставили вратата зад себе си и го видяха с двете пушки на гърба и провесената на тях войнишка раница. До него крачеше чичо Даниел, с когото явно провеждаше някакъв много усърден разговор. Когато двамата съгледаха чакащите, тръгнаха към тях с бързи крачки. Чичо Даниел се провикна още отдалеч:

— Добро утро, хер Дегенфелд! Добро утро, майне херен! Вече на крак? Това ме радва, защото толкова по-рано ще мога да ви благодаря от цялото си сърце! Кой би могъл да си го помисли и заподозре! Кой…

— Моля! — пресече го Метусалем. — Наистина няма причина за чак такава особена благодарност. Доведохме ви племенника, в замяна на което се радваме на гостоприемството ви. Значи сме квит!

— Не е вярно. Не мога да се съглася. Вашето присъствие даде на моя живот едно съвсем ново, щастливо направление, особено след като говорих сега с този хер.

— С минхер ван Ардапеленбош? А, да, тъкмо него търсим. Я кажете, минхер, какво правихте днес!