Лотарията [The Winner - bg]

— Не съм в полицията и никой не проследява разговора ни.

Той не каза нищо в продължение на пет секунди. Тя си го представи как се взира в устройството си. Може би се надяваше тя да лъже?

— Възхищавам се на съобразителността ти — заяви Джаксън накрая. — Не си прибегнала до най-баналното решение. — Гласът му звучеше почти любезно.

— Кога и къде? — запита Лу Ан.

— Няма ли поздрав? Учтиви въпроси? Къде остана възпитанието ти? Нима скъпо струващата принцеса повехна така изведнъж? Като цвете без вода? Без слънце?

— Искам да говоря с Лиса. Веднага.

— Съжалявам за чичо Чарли — изрече бавно Джаксън. Седеше на пода в почти пълна тъмнина. Притискаше плътно телефона до устата си и говореше възможно най-спокойно. Искаше паниката да я обзема постепенно, да усети, че той владее изцяло ситуацията. И когато дойдеше времето, да дотича при него послушно и да получи наказанието си. Искаше тя да се изправи покорно пред палача си.

Лу Ан нямаше намерение да казва на Джаксън, че Чарли седи до нея и копнее да му извие врата.

— Искам да говоря с Лиса.

— Откъде си сигурна, че вече не съм я убил?

— Какво? — изпищя тя.

— Можеш да говориш с нея, но как ще познаеш дали е нейният глас? Знаеш, че съм отличен имитатор. Мамо, мамо, ела да ми помогнеш! Така че, ако искаш, можеш да говориш с нея, но това не доказва нищо.

— Копеле гадно!

— Искаш ли още да говориш с нея?

— Да — каза Лу Ан умолително.

— Я помоли възпитано.

Тя се поколеба за миг, пое си дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.

— Моля те.

— Секунда. Къде ли съм го сложил това дете?

Ригс се опитваше да дочуе нещо от разговора. Вбесена, Лу Ан най-после отвори вратата и излезе от колата. Отчаяно се мъчеше да долови някакъв познат звук в слушалката.

— Мамо, мамо, ти ли си?

— Миличка, бебчо, аз съм, мама. Толкова съжалявам, пиленцето ми.

— О, извинявай, Лу Ан, все още съм аз. — Беше отново гласът на Джаксън. — Мамо, мамо, ти ли си? — изимитира гласа на Лиса той отново.

Лу Ан не можа да промълви и дума от изумление. Но след секунда чу отново истинския глас на Джаксън. Думите просто се забиваха в мозъка й.

— Ще ти позволя да си поговориш с нея, наистина да си поговориш. Ще ви разреша да си погукате с дъщеря ти. Но когато свършиш, ще ти кажа какво точно да направиш. Ако нарушиш по някакъв начин инструкциите ми… — Той не завърши. Нямаше нужда.

Двамата мълчаха и просто чуваха дишането си в слушалката. Бяха като два влака, излезли извън контрол, които щяха да се сблъскат всеки момент, независимо от разстоянието, което ги дели. Лу Ан се опита с всичка сила да се овладее, да възпре надигащия се в нея ужас. Знаеше какво прави той. Какво прави с разума й. Но отлично съзнаваше, че не може да стори нищо. Поне засега.

— Разбираш ли?

— Да. — Още докато произнасяше думата, го чу. Чу един звук, който я накара да се усмихне и намръщи едновременно. Тя погледна часовника си. Пет следобед. Усмихна се по-широко, в очите й проблесна пламъче. Искрица надежда.