Мейдей
- Автор: Демилль Нельсон, Блок Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мейдей». Краткое содержание книги:
НЕЛСЪН ДЕМИЛ Е НЕОСПОРИМ МАЙСТОР НА ТРИЛЪРА. ВСИЧКИ НЕГОВИ РОМАНИ СА БЕСТСЕЛЪРИ. ТАЗИ МУ КНИГА, СОЧЕНА КАТО БЕЗСПОРНО ПОСТИЖЕНИЕ, Е НАПИСАНА С ПОМОЩТА НА ВЪЗДУШНИЯ АС ТОМАС БЛОК.
Една пожарна спря само на няколко фута под него. Пожарникарите продължаваха да му крещят и той видя, че към него се издига една хидравлична платформа с двама души от спасителния екип върху нея.
— Бери си даде сметка, че не може да стигне до дупката в корпуса. Даде знак на пожарникарите, че иска да слезе, и ги помоли с жестове да издигнат платформата по-високо. Платформата се изравни с крилото. Единият мъж, хванал се с едната си ръка за предпазното перило, протегна другата си ръка към Бери. Бери я сграбчи и скочи на платформата.
Преди платформата да тръгне надолу и преди някой от двамата мъже на нея да успее да реагира по някакъв начин, Бери се спусна към дупката в корпуса, мина през нея и изчезна във вътрешността на самолета.
Приземи се на пода сред изпочупените отломъци. Забеляза няколко обезобразени тела, чу стоновете на ранените. Изпитваше дълбоко съжаление към тези мъже, жени и деца, преживели ужаса на експлозията и декомпресията, а след това и кислородния глад, последван от ужасно кацане и задушаване с пушек. Хрумна му — не, тази мисъл не минаваше за пръв път през главата му — че трябваше просто да потопи лайнера в Тихия океан.
Той обаче не го бе сторил и сега трябваше да се погрижи за някои неща.
Двамата мъже на платформата му крещяха да се върне обратно.
— Ей, приятел! Излез оттам! Самолетът може да избухне. Ела тук!
Бери ги погледна, огрени от лъчите на слънцето, и извика в отговор.
— Отивам в кабината, за да взема съпругата и дъщеря си.
Самолетът лежеше килнат надясно, а носът му бе вирнат леко нагоре. Бери тръгна по лявата пътека по посока на спираловидното стълбище.
Стъклата на прозорците бяха покрити с пяна и колкото повече се отдалечаваше Бери от двете дупки в корпуса, толкова по-тъмно и задимено ставаше. Чуваше, че наоколо се движат хора, почувства, че някой се промъкна край него в тъмнината. В салона цареше необяснима тишина, нарушавана единствено от неестественото ръмжене, което долиташе някъде отблизо. Бери си помисли, че може да е кучешко.
Отдавна бе отписал Барбара Йоширо и Харолд Стейн, но въпреки това реши да опита да ги потърси. Провикна се високо:
— Барбара! Барбара Йоширо! Харолд Стейн! Чувате ли ме?
В началото не последва отговор, но след това от тъмнината долетя мъжки глас.
— Тук.
— Къде? Господин Стейн?
— Ааа. Гусин. Ааа.
— По дяволите! По дяволите! Млъкни! — Бери усети, че губи контрол и се опита да успокои нервите си. Беше почти сигурен, че Йоширо и Стейн са или мъртви, или в безсъзнание и не би могъл да им помогне по никакъв начин.
Продължи напред в тъмнината, привел се надолу, за да избегне гъстия дим. Най-накрая се добра до стълбището, сграбчи перилата и установи, че цялата конструкция е разхлабена. Направи няколко неуверени крачки нагоре по стълбите, след което спря и погледна назад към огряната от слънцето част от салона, разположена между двете дупки в корпуса. Опита се да види дали не го е последвал някой от мъжете от спасителния екип, но видя само едно от безмозъчните привидения, което се препъваше насам-натам, закрило очите си с ръце, за да се предпази от ярките слънчеви лъчи.
Бери направи още една крачка нагоре. Спираловидното стълбище леко се измести на една страна.
— По дяволите… — Бери извика: — Шарън! Линда!
Някакъв глас се провикна в отговор:
— Шаарааан. Линаа!
Бери дълбоко си пое дъх, направи още една крачка, а след това още една. Продължи да се изкачва предпазливо по люлеещото се стълбище, като не спираше да вика:
— Шарън! Линда!
Всеки път получаваше един и същ отговор.
— Шаарааан. Линаа!
Бери чу гласовете на хората, скупчили се в подножието и в горния край на стълбището. Димът от салона се издигаше нагоре по стълбището и излизаше през отворения авариен изход на пилотската кабина, а Бери все едно се намираше в комин. Той извади носна кърпичка от джоба си и я притисна към лицето си. Веднага обаче му прилоша, зави му се свят и той се уплаши да не припадне.
Помисли си, че това, което върши в момента, не е просто героизъм. Знаеше, че не би могъл да живее с мисълта, че той се е спасил, спускайки се по аварийната пързалка, а те двете са намерили смъртта си в кабината, само на крачка от избавлението. А и нито за миг не бе забравил за компютърните разпечатки, които щяха да подкрепят твърденията му пред властите, че някой съзнателно се е опитал да потопи техния Стратън в океана, и щяха да докажат, че думите му не са породени от лудост. А и чувствата, които изпитваше към Шарън Крендъл…
Бери направи още една крачка нагоре. Над него, на площадката, се надвеси някаква сянка, а нечия ръка го сграбчи за глезена. Един глас изкрещя: