За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Алтернативна история:
„Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“, „Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“ – поредица романи от Николай Теллалов
„Думи под вълните“ и „Интеркосмос“ – разкази от Валентин Д. Иванов
„Случаят Бенковски“ – разказ от Григор Гачев
„Орфеус слиза в ада“ – роман от Георги Малинов
„Калоян и златният печат“ – книга-игра от Георги Караджов
Криптоистория:
„Хроника от Сарагоса“ и „Шпага с рубини“ – повести от Светослав Славчев
„Аз, грешният Иван“ – роман от Николай Светлев
„Операция „Риба“ – роман от Петър Копанов
„Дванайсет разбойници“ – роман от Янчо Чолаков
Крепостта на безсмъртните
Светослав Славчев
– Изглежда, че сме сбъркали пътя! – каза Ханс и отпусна педала на газта. – Не си спомням да съм минавал по тези места!
Колата – един стар форд, вписан отдавна в списъка за бракуване – утихна и бавно изви вдясно. По разнебитения път, останал още от римско време, се чернееха в сумрака на здрача дълги коварни петна с остри ръбове. Стара кола, лош път и сприхавият Ханс – комбинацията наистина не беше от най-добрите.
– Не е този пътят, хер доктор! – повтори упорито Ханс, като че бях твърдял противното.
С Ханс нямаше смисъл да се спори, той си знаеше своето, а и наистина пътят ми беше непознат. Измъкнах картата, разгънах я и се опитах да я разгледам в трептящата светлина на запалката. Бяхме излезли следобед от оазиса Сиди Фаюм, за да видя болните в Бахир и да се върнем, но харматанът, тази неочаквана пясъчна буря, ни застигна някъде по средата на пътя. Три часа стояхме, оглушени от противния вой на пясъка, заети с единственото занимание да запушваме всяка пролука, през която се вмъкваше острият пустинен прах. После, когато пак потеглихме, колата започна да се дави на всеки хълм и аз имах неблагоразумието да предложа на Ханс да свием по някакъв стар път, неотбелязан на картата. Стори ми се, че така по-бързо ще се доберем до оазиса. Ханс пък има неблагоразумието да ме слуша. И в заключение сега идеше нощта, бързата пустинна нощ, а ние стояхме по най-глупав начин на един път за автомобилни самоубийци, който водеше дявол знае къде. Прибрах картата и казах – колкото можех по-уверено:
– Връщаме се, Ханс! Карай до отклонението, няма да е повече от два часа!
– Както обичате, хер доктор!
Когато Ханс беше недоволен, винаги ставаше особено учтив, а щом ме назоваваше и „хер доктор“, значи му беше прекипяло. Той всъщност имаше право. В Международната медицинска станция в оазиса сега го очакваше сестра Дороти. Мен никой не ме чакаше. За двете години в станцията беше успяло да ми омръзне всичко – и лъжливата пустинна романтика, и изследванията върху пясъчната хеморагична треска, от които вече ми се повдигаше, и целият набор от оскъдни развлечения, които оазисът можеше да ми предложи.
Ханс ме изгледа с мълчаливо негодувание и превключи от късите на дълги светлини. Положително ме ругаеше наум.
Тогава видяхме мъжа.
Той лежеше по очи на десетина метра вляво и просто чудно беше как не бяхме го забелязали преди. В първия момент не повярвах – в пустинята са чести халюцинациите. Но и Ханс го беше видял, защото отвори уста смаян. Преди да успее да изтърси нещо, аз вече скачах от колата и тичах към убития.
Не беше убит и въобще нямаше рани по него. Беше жив, но в безсъзнание.
Мърморейки най-отбрани ругателства, Ханс ми помогна да го пренесем в колата. Беше европеец, с тънко остро лице, около тридесетгодишен. Тропическият му шлем беше отдавна посивял, виндякето и брезентеният голф – протрити. Явно беше живял доста в пустинята. Със себе си имаше само един планшет – нищо повече.
– Donnerwetter! Was ist denn los?1
Нормалните отношения между мен и Ханс бяха възстановени. Сега аз пък бях доктор Владимир Деянов, а той беше шофьорът на Станцията Ханс Рихтер.
– Шок, както изглежда.
Забелязал съм, че тази диагноза винаги е много ефектна. Околните я възприемат като нещо безусловно вярно, така че и лекарят започва в края на краищата сам да си вярва. Но сега наистина беше шок. Даже ампулата корамин не помогна. Погледът на мъжа остана празен както преди.
Откопчах планшета и го разтворих – трябваше да зная кой е този човек и откъде е. Отвътре изпадаха десетина листа, жълтеникави и трошливи, изписани с остър готически почерк. Това беше странно – нито име, нито адрес. Но и самото намиране на мъже тук, в пустинята, беше толкова странно, че всичко можеше да се очаква. После щяхме да се изясняваме, сега трябваше само да го спасяваме.
1.(Немски) Проклятие! Какво му е? (Б. а.)