Божията формула

— Това е второто доказателство — разкри му Луиш Роша, отпускайки се тежко на стола до рояла, пред погледа на Дон Жоао V. — Научното доказателство за съществуването на Бог, открито от професор Сиза.

Томаш спря погледа си върху картонената папка с логото на Университета в Коимбра. Беше изтрита по ръбовете и привързана с ластик.

— Но какво прави тук толкова важен ръкопис? — учуди се историкът. — Нима професор Сиза е пазел нещата си в библиотека «Жоанина»?

— Не, разбира се, че не. Просто след взлома и изчезването на професора малко… малко се изплаших. Докато правех инвентаризация на нещата, които липсваха от къщата, установих, че между тях е и старият ръкопис на Айнщайн, а това ме накара да мисля, че вероятно цялото изследване е в опасност. Прибрах нещата за няколко дни в моя апартамент, но това силно ме изнерви, а и в края на краищата прецених, че това далеч не е най-сигурното място. След като нахлуха в дома на професора, можеха да влязат и в моя, не е ли така? Така че, реших да раздам някои дребни неща на колеги на професора, включително и на баща ти например. — Поглади синия картон. — Проблемът беше какво да правя с тази папка, с второто доказателство, несъмнено най-важният документ. Не исках да оставя папката някъде на съхранение, вкъщи също не можех да я държа. Тогава ми хрумна идеята да я скрия в библиотеката. — Махна към рафта, откъдето беше взел папката с логото на университета. — Знаех, че има ниша там горе, до портрета на краля, зад една редица книги.

— Май наистина сте се стреснали.

— Много. Щом отвлякоха професора и отмъкнаха Божията формула, разбрах, че трябва да има някаква връзка между похищението и изследването. И понеже аз също участвах в изследването, страхът ми беше напълно основателен. Може би щяха да нахлуят и в моя дом…

— Така си е.

Луиш Роша замлъкна и се огледа наоколо. Вдигна ръце и с широк жест обгърна цялата библиотека «Жоанина».

— Знаете ли, професоре, професор Сиза обичаше да казва, че библиотеката е метафора на Божествения подпис във Вселената.

— Божественият подпис във вселената ли? Какво имате предвид?

— Образ, вдъхновен от разговорите му с Айнщайн. — Посочи към рафтовете, пълни с книги. — Представете си, че едно дете влезе в тази библиотека и види тези книги, написани на непонятни езици, повечето на латински. Детето ще знае, че някой е написал книгите, и ще знае, че те разкриват разни неща, разбира се, макар и да не знае кой ги е писал, нито какво съдържат. Всъщност детето не разбира латински. Подозира, че библиотеката е подредена по определен ред, но този ред му се струва загадъчен. — Сложи длан на сърцето си. — Ние сме като това дете, а Вселената е като тази библиотека. Вселената си има своите закони, сили и константи, създадени от някой със загадъчни цели и по непонятен за нас ред. Имаме някаква най-обща представа, че съществуват закони и ред, на който всичко се подчинява, знаем нещичко за съзвездията и атомите, главно това, че се движат по определен начин. Досущ като детето не знаем подробностите, а имаме само някаква неясна идея за целта на всичко това. Но има нещо, в което сме сигурни: в тази библиотека е вложен определен замисъл. Дори и да не успеем да прочетем книгите, нито някога да опознаем авторите ѝ, факт е, че тези неща съдържат послания и библиотеката е организирана така, че да отговаря на някакъв разумен ред. Така е и с Вселената.