Кръвта на мага

Казим мислеше, че ще тръгнат на северозапад през Гужати, но вместо това Джамил продаде конете им и ги поведе с бавна крачка на изток, през лабиринт от ниски порутени хълмове, из които виеха чакали, а на слънце се препичаха змии. Огромният сърп на новата луна покриваше една-трета от небето през нощта и в ранна утрин. Джамил очевидно познаваше всяко малко езерце и то по най-неочакваните места, но мисълта кой сред тях всъщност бе капитанът тормозеше Казим все повече и повече — вече не можеше да се отрече, че бяха изцяло в ръцете на Джамил. Харун изглежда нямаше възражения да постави живота си в ръцете му, но Казим и Джай запазиха бдителните си погледи.

На третия ден, когато залезът все още бе далеч на хоризонта, от гърлото на Джамил се процеди доволен глас, а той посочи към забележителен каменен стълб — масивна колона с големината на къща, напречно на която се простираше още една също толкова голяма.

— Ха! Пристигнахме! — съобщи той и ги поведе към стелещия се под стълбовете пясък. За тяхно учудване в масивните колони личаха дълбоки прорези и форми, а в камъка се врязваше и порта. Джамил премина през нея, а те се вгледаха в открилата се огромна стая между камъните. След малко той се появи с малка кратуна в ръце. Разви капачката ѝ, отпи голяма глътка и въздъхна:

— Най-сетне, фени! — изрече той и подаде кратунката на Казим. — Седнете и си починете, стигнахме целта си.

Казим пое кратуната и отпи — Chod! По дяволите, колко силно е това фени! След това погледна заканително към останалите.

— Целта ни ли? Това тук? Исках да отида в Йебусалим, а не някъде насред пустинята на Кеш. Не това бе целта ми — виж, ако е вашата, вие си останете тук. Аз обаче продължавам.

Джамил се подсмихна вбесяващо, а Казим едва се удържа да не размаже доволната му физиономия.

— Какво въобще правим тук?! — извика той. — Защо не вървим на север? Кой, по дяволите, си ти?