Третото кралство
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-827-2
- Переводчик: Деница Каракушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Третото кралство». Краткое содержание книги:
— Добре. — Гласът й прозвуча по-далеч от пещерата. — Вече се дръпнах.
— Слушай внимателно, Саманта… Ако нещо се обърка, искам да избягаш. Разбираш ли ме? Не се колебай. Ако нещо се обърка, бягай и се спасявай оттук. Майка ти би искала ти да останеш жива.
— Господарю Рал, плашите ме. А аз вече съм доста уплашена. В някои от другите пещери тук, долу, има човешки кости.
Това бяха обезпокоителни новини.
— Разбирам, но ако аз не успея да се измъкна, ти трябва да избягаш.
— Отне ми много време да сляза тук и да се промъкна покрай всички онези прилични на призраци шун-тук. Не зная дали ще мога да изляза отново навън.
— Знам, че е плашещо. Ала ако това сега не проработи, трябва да се постараеш. Разбираш ли ме?
— Разбирам — каза тя накрая.
— А сега стой надалеч.
— Вече стоя надалеч. Побързайте. Господарю Рал, наистина трябва да побързате. Чувам ехото на гласове. Струва ми се, че идват насам. Бързо.
Ричард си пое дълбоко дъх. Трябваше да проработи. Беше логично.
Както Саманта беше казала веднъж, той принадлежеше към този свят.
Припомни си издълбаното в камъка съобщение на езика на Сътворението.
Знай, че носиш в себе си онова, което ти е нужно, за да оцелееш. Използвай го.
Това му бяха казали Магда Сеарус и магьосникът Мерит. Знаели са, че той ще отиде на онова място и ще прочете думите им. Бяха му оставили пръстена си.
Въпреки всичко не му се искаше да прави подобен опит. Така или иначе обаче дори да не пробваше, щеше да умре. Всички щяха да умрат. Това беше единственият му шанс.
Даваше си сметка, че преди всичко, колкото и да се мъчеше да се убеди, че постъпва разумно, това беше акт на отчаяние.
Зед винаги казваше, че понякога един отчаян ход може да се превърне в магия… истинска магия.
Опита се да успокои дишането си. Нямаше никакво време за губене. Доколкото беше по силите му, беше премислил действията си. Не можеше да си позволи да умува повече. Нямаше нито други възможности, нито време. А и не само той. Трябваше да опита.
За последен път погледна Милостта върху пръстена. Загледа се в линиите, излизащи от центъра, онези, които изобразяваха искрата на дарбата, която прекосява света на живота и се влива във всевечния свят на мъртвите. Всяка една беше непрекъсната права линия, която пресича световете.
Ричард събра сили и стисна зъби. В следващия миг се хвърли към блещукащото зелено сияние, което представляваше външната граница пред самия Отвъден свят.
Усещането беше потресаващо, сякаш беше паднал от скала посред нощ.
В един миг се изгуби в непрогледно безвремие.
Когато пристъпи в техния свят, не завари духовете, които бе видял, докато още се намираше от страната на живота отвъд преградата. Не се чуваха вой или стенания, нито се виждаха размахани ръце и крака.
Нямаше нищо.
Не беше нито топло, нито студено, нямаше никаква светлина, единствено мрак, който представляваше нещо повече от мрак. По някакъв начин му напомняше за усещането да се взираш в нощен камък или по-скоро да пристъпиш в нощен камък, или най-точно казано, да бъдеш всмукан в абсолютната му чернота.
Чувстваше се съвършено и безусловно изгубен.
Всичко беше изгубило смисъл.
Седемдесет и пета глава
РИЧАРД НЕ МОЖЕШЕ ДА ПРЕЦЕНИ дали се е озовал в този пуст свят едва преди няколко секунди, или пребивава в него от столетие. В празнотата липсваха картина, звук, измерение или време.
Ала внезапно заобикалящият го мрак започна да се разпръсква. Светът сякаш се завръщаше като откъслечни гледки, както когато малко по малко успяваш да различиш предмети, започнеш ли да се пробуждаш. Усещането ставаше все по-осезаемо и докато звук и светлина го заливаха, изведнъж той се озова в пещерата пред затворническата си килия.
Погледна назад през рамо и видя, че блещукащата, трептяща зеленикава светлина, която препречваше входа към помещението, в което го бяха държали така дълго, вече я нямаше.
Големите тъмни очи на Саманта примигваха невярващо насреща му.
— Добри духове — прошепна тя. — Господарю Рал, та вие току-що пристъпихте вън от самия Отвъден свят.
Ричард огледа тялото си. Изглежда, беше цял-целеничък. Наистина беше там. Не кървеше. Не изпитваше болка. Чувстваше се нормално, като се изключи, че упоритото докосване на смъртта продължаваше да го трови отвътре.
— Как успяхте да направите такова нещо? — попита Саманта.
— Нося смъртта в себе си, забрави ли?
Саманта поклати буйната си черна коса, очевидно недоумявайки.
— Ала как можахте да излезете от света на мъртвите?