![Убежище в дълбината [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/5/ubezhishche-v-dlbinata-bg-download.jpg)
Убежище в дълбината [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Убежище в дълбината [bg]». Краткое содержание книги:
Преди следващия Период на мрак двете политически фракции на Арахна са на крачка от унищожителен ядрен сблъсък. Пъклените планове на Томас Нау и Новородените, с помощта на заразените с вируса на „гнилия мозък“, са на път да се осъществят — чрез проникване в компютърните системи на Съглашението те изстрелват ядрените им ракети по стратегическите цели на Сродниците. Стремежът им е да унищожат местната раса на Паяците и да заграбят откритите там уникални технологии за свръхсветлинни полети.
Има обаче два фактора сред нашествениците и местните, които Нау не е дооценил…
Човекът, който я разпитваше, се появи пред очите й. Черна коса, типичният цвят на кожата за Балакреа, лице, хем младо, хем старо. Трябва да е някой старши Пастир. Но беше облечен в странна фрактална дреха — Анне не беше виждала никой Пастир да носи такава. Върху лицето му бе лепната маската на фалшива загриженост. Глупак — преиграва. Той постави букет от меки бели цветя в скута й, сякаш й правеше подарък. Миришеха на топлите лета от миналото. Трябва да има начин да умра. Трябва да има начин да умра. Ръцете й бяха вързани, разбира се. Но ако той се приближеше достатъчно, тя все още разполагаше със зъбите си. Може би, ако беше достатъчно глупав…
Той се пресегна и нежно докосна рамото й. Анне се извърна рязко и ухапа опипващата длан на Пастира. Той се дръпна назад и повлече след себе си диря от мънички червени капки, която увисна помежду им. Но не беше достатъчно глупав, че да я убие на място. Вместо това погледна сърдито зад уредите към някого, който не се виждаше.
— Тръд! Какво, по дяволите, си й направил?
Чу хленчещ глас, който й беше познат отнякъде.
— Фам, предупредих те — процедурата е сложна. Без тя да ни насочва не можем да бъдем сигурни, че… — говорителят се появи. Беше дребен, нервен на вид човечец, облечен в униформата на техник от Балакреа. Щом видя кръвта във въздуха, очите му се облещиха. Отправи към Анне поглед, радващо — и необяснимо — изпълнен със страх.
— Ние с Ал само толкова можем. Трябваше да изчакаме Бил да се върне… Виж, може да е само временна загуба на паметта.
По-възрастният пламна от гняв, но като че и него го беше страх.
— Исках дефокусиране, а не проклето прочистване на мозъка!
Дребничкият — Тръд… Тръд Силипан, отстъпи назад.
— Не се тревожи. Убеден съм, че ще се осъзнае. Не сме докосвали структурите на паметта, заклевам се. — Стрелна я отново със страхлив поглед. — Може би… Не знам, може би дефокусирането се е получило и сме свидетели на някакъв вид авторепресия. — Той се приближи малко — но все пак извън обсега на ръцете и зъбите й — и й се усмихна мазно.
— Шефе? Помниш ли ме — Тръд Силипан? Работили сме заедно години Бдения, а и преди това — на Балакреа, под ръководството на Алан Нау. Не си ли спомняте?
Анне гледаше кръглото му лице, немощната усмивка. Алан Нау. Томас Нау. О… Боже… Господи. Беше се събудила в кошмар, който никога не свършваше. Ямите за мъчения, после Фокусът, и най-накрая — цял живот да бъдеш един от враговете.
Лицето на Силипан се размаза, но гласът му изведнъж стана бодър.
— Виждаш ли, Фам! Тя плаче. Спомня си!
Да. Всичко.
Но сега гласът на Фам Нувен прозвуча още по-сърдито.
— Разкарай се, Тръд. Просто се разкарай.
— Лесно е да се провери. Можем…
— Разкарай се!
Силипан съвсем замлъкна. Светът се бе сгърчил от болка, от ридания на скръб, задушили и дъха, и сетивата й.
Почувства как една ръка обгръща раменете й и този път знаеше, че това не е докосването на мъчител. Коя съм аз? Това беше лесният въпрос. Истинският въпрос — Какво съм аз? — й убягваше още няколко секунди, но сега спомените нахлуваха — чудовищната злодейка, в която се беше превърнала от онзи ден в планините над Арнхам нататък.
Изтръгна се от прегръдката на Фам само за да се сблъска с ремъците, които я придържаха.
— Извинявай — смънка той и тя чу оковите да падат. Но сега това вече нямаше значение. Тя се сви на топка — едва усещаше как той се мъчи да успокои. Той й говореше прости неща и ги повтаряше отново и отново по различни начини.
— Вече всичко е наред, Анне. Томас Нау е мъртъв. Мъртъв е от четири дни. Ти си свободна. Всички сме свободни…
След малко млъкна — единствено докосването на ръката му до раменете й свидетелстваше за присъствието му. Разкъсващите й ридания утихнаха. Вече нямаше ужас. Най-лошото се беше случило, отново и отново, и онова, което оставаше, беше мъртво и празно.
Мина време.
Усети как тялото й бавно се отпуска и разгъва. Принуди се да отвори здраво стиснатите си очи, принуди се да се обърне с лице към Фам. Лицето я болеше от плач, но сега й се искаше да я боли милион пъти по-силно.
— Ти… Проклет да си, че ме върна. Сега ме остави да умра.