Вещиците: Полунощ [bg]

— Виждаш ли, нито звук не се чува в нощта, както ти казах. Никаква светлинка. Няма и звезди в небето, за да видим кулите на замъка или пък водите на езерото Лох Донелайн.

Чух я да шепне нещо, докато стискаше ръката ми, после затанцувахме, като описвахме малки кръгове в големия каменен кръг. Тя шепнеше все по-силно, изричаше думи на латински, с които призоваваше демона, после разпери широко ръце и го призова с вик.

Нощта бе съвършено тиха. Никой не отговори. Аз се притаих до полата й, стисках студената й ръка. И тогава го усетих как се приближава над тревите, беше като вятър, който сякаш се събираше около нас. Усетих как докосна косата ми, после врата ми, чувствах как ни обгръща, като че въздухът около нас се сгъстяваше. Чух го да говори, но не с думи: «Тук съм, Сузан!».

О, как само се смя тя от щастие, как танцува. Като дете. Мяташе ръце, смееше се и развяваше черната си коса. «Видя ли го, дъще?» — попита ме. И аз отвърнах, че съм го почувствала и съм го чула съвсем отблизо.

И тогава той отново проговори: «Назови ме по име, Сузан».

«Лашър15 — каза тя, — защото вятърът, който изпращаш, шиба тревите, защото брули листата от дърветата. Ела, мой Лашър, разрази буря над Донелайт! Така ще разбера, че съм най-могъщата вещица и че го правиш от любов към мен!»

Докато стигнахме до хижата си, вятърът вече виеше над полето и в комина. Седнахме до огъня, смеехме се като две деца. «Видя ли, видя ли, направих го», прошепна тя. Аз се взирах в очите й и видях онова, което винаги съм виждала и винаги щях да виждам в тях, дори до сетния й час на болка и агония: очи на глупачка, сякаш палаво момиче се смееше в шепа, докато в другата ръка стискаше откраднато лакомство. За нея това беше игра, Петир. Беше просто игра!