Вещиците: Полунощ [bg]

— Липсва ми твоето разбиране, Петир. Липсва ми човекът, от когото не е нужно да крия нищо. Ние и двамата сме вещици, Петир, без значение дали сме слуги на бога или на дявола, ние сме вещици.

О, как блестяха очите й при тези думи, колко явен беше триумфът й, и колко горчив. Изведнъж тя стисна зъби, после погали лицето ми, врата ми и аз почти обезумях.

— Знаеш, че ме искаш, Петир, както винаги си ме искал. Защо не го направиш? Ела с мен. Ще заминем от Амстердам, ако Таламаска не ти позволи да ги напуснеш, ще заминем заедно. Няма нещо, което да не мога да направя за теб, няма нещо, което да не мога да ти дам, само бъди с мен, позволи ми да бъда близо до теб и вече да не се страхувам. Мога да ти кажа коя съм всъщност и какво се случи с майка ми. Мога да ти кажа всичко, което ме тревожи, Петир, от теб не се страхувам.

При тези думи лицето й помръкна, а в очите й избиха сълзи.

— Съпругът ми е млад и красив, той е всичко, за което мечтаех, когато седях мръсна и боса на прага на нашата хижа. Той е благородник, пристигнал на кон от замъка си, в който ще ме заведе, в друга земя. Сякаш съм в някоя от приказките, които майка ми разказваше, ще стана графиня и всички онези римушки и песни ще се сбъднат. Но, Петир, аз хем го обичам, хем не го обичам. Ти си първият мъж, когото обикнах, ти ме доведе тук, ти видя кладата, на която умря майка ми, ти ме изкъпа и нахрани, облече ме, когато не можех да го сторя сама.

Изоставих всяка надежда да напусна тази стая, без да съм я имал. Знаех го. Бях толкова запленен от пърхането на миглите й и от мъничката трапчинка на бузата й, че й позволих да ме увлече не към леглото, а направо на килима пред малкото огнище, където сред трепкащата топлина тя започна да ми разказва своите злочестини.

— Миналото сега ми изглежда съвсем нереално — започна тя. Плачеше тихо, очите й се бяха разширили сякаш от учудване. — Наистина ли съм живяла на онова място, Петир? Наистина ли съм видяла майка си да умира?

— Не съживявай миналото, Дебора — казах аз. — Нека го оставим да избледнее.

— Но, Петир, помниш ли кога за пръв път ми заговори и ми каза, че майка ми не е зла, че хората, които са й сторили това, са зли. Защо мислеше така?

— Ти ми кажи дали е била вещица, Дебора, и какво всъщност означава вещица!

— О, Петир, помня, че бродихме с нея из полето, под безлунното небе, там при онези камъни.

— И какво стана, мила моя? Да не би дяволът да дойде на своите разцепени копита?

Тя поклати глава, направи ми знак да съм търпелив и да я изслушам.

— Петир, един съдия на вещици научи майка ми на черната магия! Той й показа онази книга. Дойде в нашето село, когато бях съвсем малка, още лазех. Дойде при майка ми да излекува една рана на ръката му. Двамата седнаха до огъня и той й разказа за всички места, където е ходил по работа, и за вещиците, които е изгорил. «Внимавай, моето момиче», каза й, или поне тя ми го предаде така по-късно, после извади от кожената си торба онази зла книга. Демонология, така се казваше, и започна да я чете на майка ми, защото тя не знаеше латински, пък и не можеше да чете на нито един език. Той дори държеше картинките на светлината на огъня, за да може тя да ги види по-добре. И така, час след час, я научи на всички тези неща, на всичко, което правят вещиците. «Внимавай, моето момиче — все повтаряше той, — да не би дяволът да те изкуши, защото той обича най-много акушерките и знахарките!», а после обръщаше следващата страница. Същата нощ, когато си легна с нея, той й разказа за мъченията и за кладите, както и за писъците на осъдените. «Внимавай, моето момиче», каза й и на сбогуване. Тя ми предаде всичко това по-късно. Бях на шест, може би дори на седем. Седяхме двете пред кухненския огън. «Ела с мен и ще видиш», каза ми тя. Излязохме в полето и застанахме неподвижни в центъра на онези камъни, за да почувстваме вятъра.