История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Второто управление на княз Милош съвпада с австро-френската война и обединението на Италия. По това време Сардинското кралство в съюз с Франция има връзка с унгарските емигранти, които разработват план за нова революция в Унгария. Според този план италианските войски трябва да започнат операции от Далмация и през Хърватия да стигнат до Унгария. За осъществяването на този план е необходима подкрепата на Румъния и Сърбия.

Ръководителите на сръбската политика също желаят разбиването на Австрийската империя, тъй като без това е невъзможно освобождението и обединението на сърбите и останалите южнославянски народи под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Още по-заинтересовани са те от разрушаването на Османската империя — без това е невъзможно нито пълното освобождение на сръбството, нито териториалното разширение на Сърбия за сметка на османските владения на Балканите. При това още от времето на революцията от 1848 г. националният въпрос в Средна и Югоизточна Европа застава в центъра на вниманието на европейската политика. Освен в Италия силно обединително движение се развива във Влахия и Молдова. В началото на 1859 г. двете княжества се обединяват и прераства в нова държава — Румъния. В Гърция пък се развива силно националистическо движение — иска се разширяване на територията на гръцката държава на север до Шар планина и по билото на Стара планина до Черно море. Черна гора от своя страна е в непрестанни борби с Турция и също крои планове за своето териториално разширение.

Всичко това оказва силно влияние върху външната политика на Сърбия. Непосредствено след заемането на престола Милош Обренович протестира срещу султанския берат, с който се признава изборът му за княз: сваленият княз Александър Караджорджевич не си е дал оставката, както се казва в берата, а е свален; Милош не е избран, а е възстановен на поста княз на Сърбия, той е наследствен княз. Всъщност Милош изменя политиката си спрямо Портата: от постепенност и „изнудване“ той тръгва към ултимативни искания — наследственост на княжеските права, ликвидиране на турските крепости, изселване на мюсюлманите. В същото време сръбската политика проучва настроенията в Европа и се опитва да влезе в голямата политика. През 1859 г. наследникът на сръбския престол княз Михаил посещава Виена, Париж и Лондон. Разговорите му с Наполеон III и водача на унгарската емиграция Кошут обаче показват, че няма изгледи възникналият конфликт да доведе нито до поставянето на Източния въпрос, нито до разбиването на Австрийската империя. Нещо повече, стремейки се да осигури неутралитета на Англия и Портата във войната с Австрия, Наполеон III дава да се разбере, че не споделя плана на ръководителите на унгарската емиграция за диверсия в австрийския тил. А Кошут предлага на Михаил да съдейства за постигане на споразумение между унгарците и сърбите от Войводина, както и за унгаро-хърватско споразумение, насочено срещу Австрия. В резултат на осъществяването на този план щяла да се създаде независима Унгария, а единствената облага за Сърбия щяла да бъде само разбиването на Австрия, без изгледи за териториално разширение.