През пустинята
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През пустинята». Краткое содержание книги:
«Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Следващите томове са: «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6).
1882–1888
— Шукер чоде, канджа! (Слава богу, добре!)
— Но ти говориш кюрдски! — извика Али бей изненадан.
— Казвам само това, което научих снощи от книгата на пира — усмихнах се аз. — А то е твърде малко.
— Елате насам и седнете!
Най-напред поднесоха кафе с меден сладкиш, после овнешко печено, което се ядеше нарязано на тънки, широки парчета. Заедно с него се пиеше арпа, нещо като светла бира, която турците обикновено наричат арпасую — ечемичена вода. Всички споделиха тази закуска, само бюлюк емини унило дъвчеше настрана.
— Ифра, защо не дойдеш при нас? попитах го аз.
— Не мога да ям.
— Какво ти е?
— Мъка ми е, ефенди. Досега съм яздил, бил и ругал магарето си, толкова рядко съм го чистил и мил, а понякога съм го оставял дълго време да гладува. И ето сега чувам, че това е бащата на моя баща. Той седи вън и камъкът все още виси на опашката му!
Бюлюк емини беше достоен за съжаление и съвестта ми се разбунтува. Но, от друга страна, положението беше толкова комично, че не можах да се сдържа да не се разсмея.
— Ти се смееш? — каза Ифра с упрек. — Ако имаше магаре, което да е бащата на твоя баща, щеше да плачеш. Трябва да те заведа до Амадие, но не мога, защото никога повече няма да възседна духа на моя дядо.
— Но не е и необходимо да го правиш. Поначало не е възможно, защото никой не може да яхне дух.
— И какво ще яздя тогава?
— Магарето си!
Башибозукът ме погледна напълно объркан.
— Но нали магарето ми е дух. Ти самият го установи.
— Само се пошегувах.
— Казваш ми това, за да ме успокоиш!
— Не, казвам ти го, защото ми е жал, че толкова на сериозно си взел шегата ми.
— Ефенди, ти само искаш да ме утешиш! Защо магарето ми толкова често хукваше да бяга подплашено? Защо ме е хвърляло толкова пъти? Защото е знаело, че не е магаре и че съм син на неговия син. И защо камъкът помогна веднага щом направих това, което душата на магарето беше ти заръчала?
— Тя нищо не ми е казвала и искам да ти открия защо моето средство помогна. Не си ли забелязал, че когато кукурига, петелът затваря очи?
— Виждал съм го.
— Задръж по някакъв начин очите му отворени и той ще престане да кукурига. А сега внимавай! Не си ли наблюдавал досега, че винаги, когато се накани да реве, магарето ти повдига опашка?
— Да, ефенди, наистина прави така!
— Тогава се погрижи магарето ти да не може да си вдигне опашката и то ще се откаже да реве.
— Наистина ли е така? — попита шишкото слисан.
— Наистина! Опитай тази вечер, когато отново ще започне да реве, защото се страхува от тъмнината.
— Значи бащата на моя баща наистина не е омагьосан?
— Не е. Уверявам те. Нали коранът забранява магьосничеството.
— Хамдулиллях! Хиляди пъти благодаря на Аллаха!
Ифра изхвръкна навън и свали камъка от опашката на животното. След това бързо се върна, за да вземе и той участие в закуската.
Това, че по-низшият имаше право да стои на една маса с бея, отново ми доказа колко патриархално живеят джесидите.
Дванадесета глава
Големият празник
Час по-късно яздехме с Юсуф на разходка в светлото утро. Мохамед Емин предпочиташе да остане в стаята си и въобще да се показва пред хората колкото може по-малко.
— Знаеш ли къде е долината Идис? — попитах спътника си. Юсуф отговори утвърдително.
— За колко време може да се стигне дотам? — продължих с въпросите си.
— Два часа.
— Искам да я видя. Ще ме заведеш ли?
— Както заповядаш, ефенди. По прекия път ли ще минем, или през Шейх Ади?
— Хм! Ти какво предлагаш?
— Прекият път е по-къс, но и по-трудно проходим.
— Въпреки това ще изберем него.
— Ще издържи ли конят ти? Наистина това е най-хубавото животно, което някога съм виждал, но то сигурно е привикнало само към равнината.
— Тъкмо ще го изпитам днес.
Баадри остана зад нас. Пътят, който съвсем не беше утъпкана пътека, се изкачваше стръмно нагоре и после изведнъж се спускаше надолу, но моят вран кон се справи достойно. Хълмовете, които отначало бяха покрити само с храсти, вече бяха обрасли с тъмни, гъсти гори, под чиито широколистни и иглолистни корони яздехме. Накрая пътеката ставаше толкова непроходима, че трябваше да слезем от седлата и да водим конете. Налагаше се да проверяваме всяко място, преди да стъпим. Конят на Юсуф беше свикнал с такъв вид терени; вървеше много по-сигурно и от опит умееше по-добре да разпознава опасните места. Но моят жребец притежаваше безпогрешен инстинкт и изключителна предпазливост и напълно се убедих, че с малко упражняване би могъл да стане много добър катерач. Днес Рих показа, че не се уморява, докато другият кон се потеше, а накрая дори започна да се задъхва.