Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
– Разбира се, че е така – каза Арейн, – и тъкмо затова искам да разкарам този тип колкото се може по-далеч от града ми. Независимо дали е нарочно, или не, самото му присъствие превръща хората в негови фанатични поклонници, а така не можем да си управляваме държавата. Нека отиде да разбуни духовете в Мливари; Юкор ще се съгласи с каквото поискаме, само и само да се отърве от него.
– А какво точно искаме „ние“? – попита Лийша.
Арейн я изгледа и Лийша не разбра дали се забавляваше с дързостта ѝ, или по-скоро се дразнеше от нея.
– Съюз срещу красианците, разбира се – отвърна накрая херцогинята майка. – Едно е да се дърлим за някакви каручки с дърва и минерали, съвсем друго е овчарките да продължават да се хапят, докато има вълк в кошарата.
Лийша погледна жената с желание да ѝ се противопостави, но изведнъж осъзна, че е съгласна. Част от нея се чувстваше толкова сигурна, когато Арлен бе наоколо, че никак не ѝ се искаше той да напуска Хралупата. Но друга част от нея, една все по-нарастваща част, намираше присъствието му за... задушаващо. Точно както той се бе опасявал, хралупарите и бежанците вече разчитаха на него за спасението си, вместо да искат сами да се борят, а навярно дори и Лийша се бе настроила по същия начин. Може би щеше да е най-добре за всички, ако той изчезне за малко.
Когато отмина моментът Лийша да отговори, а тя не бе продумала дори, Арейн кимна и се върна към чая си.
– Остава ми да реша какво ще правя с момчето на Арик. Тъй наречената му магия издържа на по-сериозно проучване, но все още нямам никакви идеи за нея.
– Не е магия – каза Лийша. – Поне не както ние я възприемаме. Той просто... омайва ядроните, както жонгльорът действа на нас-троението на тълпата. Умението му е ценно, но действа само докато свири, и досега не е успявал да го предаде на други.
– От него може да излезе и добър глашатай – замисли се Арейн. – Със сигурност по-добър от племенника на Дженсън, макар това да не значи много.
– Бих предпочела Роджър да си остане с мен, ваша Светлост – каза Лийша.
– Ау! Ама така ли било? – попита Арейн развеселено.
Тя се пресегна през масата и ощипа Лийша по бузата.
– Харесваш ми, момиче. Не се страхуваш да си кажеш мнението. – облегна се назад, погледна Лийша за миг и сви рамене.
– Чувствам се великодушна днес – каза тя и напълни чаените им чаши отново. – Задръж го. А сега да се върнем на работата с Избавителя.
– Защитения твърди, че не е Избавителя, ваша Светлост – каза Лийша и изсумтя. – Нощите да ме вземат, даже би откъснал главата на всеки, който го намекне дори.
– Каквото и да твърди, хората вярват в това – рече Арейн, – както личи и от внезапната промяна на името на селцето ви... без владетелско разрешение, бих добавила.
Лийша сви рамене.
– Решението го взе градският съвет, не аз.
– Но ти не си им се противопоставила – отбеляза Арейн.
Лийша отново сви рамене.
– Ти вярваш ли го? – попита Арейн и впери взор в очите ѝ. – Той ли е възкръсналият Избавител?
Лийша дълго време остана да гледа херцогинята.
– Не – каза тя накрая.
Уонда ахна и Лийша се намръщи.
– Изглежда охраната ти не е съгласна – отбеляза Арейн.
– Не аз съм човекът, който ще казва на хората в какво да вярват – отвърна Лийша.
Арейн кимна.
– Точно така. Но и градският ви съвет не е. Дженсън вече е написал владетелското порицание за смяната на името. Ако съветът ви си знае интереса, бързичко ще пребоядисат табелите.
– Ще ги уведомя, ваша Светлост – рече Лийша.
Арейн присви очи, като чу неясния отговор, но си замълча.
– А бежанците? – попита Лийша.
– Какво общо имат те?
– Ще ги приемете ли? – продължи Лийша.
Херцогинята майка изсумтя.
– И къде ще ги сложим? С какво ще ги храним? За какво ти е тая глава на раменете, момиче? Анжие ги приема, но крепостта не може да побере толкова много народ. Нека напълнят селцата като вашето. Защитниците и войниците, които изпращам в Хралупата, ще покажат, че съседите ни имат пълната подкрепа на херцога в тези смутни времена, и ние ще простим за пратките дърва, които Хралупата не успя да ни достави.
Лийша сви устни.
– Нужно ни е повече от това, ваше величество. По трима човека делят одеяло, децата тичат наоколо в дрипи. Ако нямате излишна храна, поне изпратете дрехи. Или вълна от Овчарска долина, за да си направим ние. Сега им е сезонът за стригане, нали така?