Лабиринтът от кости

Тя въздъхна тъжно. Истина беше.

Хепатоклетъчен карцином.

Злокачествено заболяване, което не може да се оперира.

Това бе една от причините да дойде в резервата за горили в Националния парк Вирунга с надеждата да зърне Баако, с надеждата, че Танго ще го прилъже да излезе от гората.

„Ако не за друго, то поне да се сбогуват“.

Мария дължеше толкова много и на двамата. Но не беше виждала Баако от повече от пет години, което всъщност беше добър знак. Той се беше аклиматизирал и изглеждаше щастлив. Тя знаеше, че е още жив, тъй като рейнджърите от време на време го виждаха с групата му.

Заслуша се в гората, която се събуждаше за нощта. Прилепи се носеха между дърветата, хвърляйки ултразвуковите си мрежи. Насекоми бръмчаха, жужаха и стържеха. Птичи песни изпращаха слънцето или приветстваха изгряващата луна. Маймуни изразяваха с крясъци вечното си недоволство.

— Доктор Крандъл, може би ще е по-добре да опитате отново утре.

Тя въздъхна, изправи се и се протегна. Беше тук от сутринта. И това беше третият ѝ ден. Трябваше да приеме истината и да прибере Танго у дома.

— Мисля, че е време да се връщам в Щатите — призна тя.

Киенге я погледна тъжно.

— Съжалявам.

И тогава чу тежко сумтене, една нота по-дълбоко, отколкото го помнеше, но познато.

Киенге с усмивка отстъпи назад и остави Мария да приближи гората.

— Баако?

Плътната стена от листа се раздели и се появи едра горила, подпираше се на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи я погледнаха. Широкият гръб бе покрит със сребриста козина, бележеща зрелостта на Баако.

Една ръка се вдигна и палецът докосна широката брадичка.

[Мама]

Мария извика и се затича напред, следвана по-бавно от Танго.

Баако погледна кучето и тихо изхриптя, което беше неговата версия на смях. Танго подуши към него и размаха опашка, сякаш отново беше станал кутре, надушило големия си приятел.

Мария протегна ръце и направи всичко по силите си да прегърне дебелия врат, но едва успя. Баако я прегърна със свободната си ръка, облегна се на нея и едва не я смаза с тежестта си.

Танго се присъедини към тях и излая нетърпеливо.

Баако пусна Мария и седна с протегнати напред крака. Танго скочи в косматия му скут. Баако въздъхна дълбоко и доволно.

Огледа поляната, после докосна с палец челото си.

[Татко]

Мария се премести по-близо до него. Не беше сигурна какво да каже. Започна да прави знаци с надеждата, че ще я разбере.

[Ще ти разкажа една история]

През следващия час му каза истината — но не цялата. Някои части бяха твърде болезнени да ги споменава, дори с ръце. Когато приключи, Баако беше навел глава и се люлееше леко, наведен над Танго.

Мария погледна пръстена с диамант на безименния си пръст. Знаеше, че трябва да го махне, да го остави заедно със смесицата от болка и радост, която символизираше.