Лабиринтът от кости

Грей кимна. Роланд като че ли беше на път да поеме ролята на отец Креспи и да продължи по стъпките на Атанасий Кирхер.

— Жалко, че изгубихме останките на двамата неандерталци хибриди — добави Пейнтър. — Щяхме да научим много от тяхната ДНК.

Грей не беше толкова сигурен.

„Може би е по-добре, че стана така“.

Представи си изображението на Луната в златната зала. За хиляден път се запита какво е станало с древните строители. Дали са измрели, или са открили ново място, на което да се скрият? Или просто са били асимилирани от света и са се присъединили към останалото човечество в пътя му към бъдещето?

Помисли си за гробовете в Хърватия, последните останки от онези древни Наблюдатели в Европа. Сигма може и да не беше успяла да запази костите на хибридите, но ако работата на Роланд се увенчаеше с успех, откритията в Еквадор имаха потенциала да променят разбирането за мястото на човека на тази планета — а вероятно и извън нея.

Грей обсъди с Пейнтър още някои въпроси и си тръгна. Взе метрото, после продължи с мотора си по тъмните улици.

Луната вече не бе пълна, но загадките, скрити в симетриите и размерите ѝ, все още висяха в нощното небе и приканваха всички да изследват, да питат, да търсят отвъд следващия хоризонт.

Грей стигна до жилищния си блок и заключи мотора. Пресече осветената от луната морава пред входа, готов да зареже всички мистерии за тази нощ.

Отвори вратата. Апартаментът бе пуст и тъмен. За един изпълнен с ужас момент си помисли, че Сейчан си е отишла. Напоследък бе усетил безпокойство в тихите моменти на съвместния им живот, сякаш тя не беше напълно готова да го приеме — или може би смяташе, че не го заслужава. Опитваше се да крие опасенията си и той я оставяше да вярва, че е успяла да го заблуди.