Върховното кралство [Рицарят]

Енцио се усмихна широко.

— Само това липсваше — един сармски принц да се откаже там, където един принц на Върховното кралство проявява упорство — каза той.

— А, ето че сега си принц! Какво стана със скромния благородник, който беше преди малко?

— Виж сега! Всички благородници от Сарм и Валанс са в една или друга степен принцове.

— Мислех си, че е обратното — пошегува се Алан.

— Много смешно. Припомни ми да те убия в дуел като свърши обсадата.

Тогава Алан и Енцио забелязаха мълчанието на Лорн, който отново наблюдаваше пристанището.

Усмивките им изчезнаха.

— Енцио, колко време смяташ, че ще можем да удържим тази порта?

От пристанището към крепостта вървеше път, покрит с плочи, който преминаваше между две укрепени врати. Тази, която Лорн сочеше, беше първата — вратата на пристанището.

— Не дълго — каза Енцио, който отново беше станал сериозен. — Тези, които ще я защитават, ще са под обстрела на оръдията.

— По този повод… — каза Лорн, като гледаше огромната бомбарда, до която бяха застанали.

В бързането си да отстъпи мястото на Иргаард, Върховното кралство не беше изчакало подписването на договора и беше започнало да опразва Саарсгард. Така по-голямата част от неговия гарнизон вече се беше оттеглила заедно с оръдията на крепостта, с изключение на дузина стари бомбарди, които бяха прекалено тежки и масивни, за да бъдат пренесени.

Но пък можеха да бъдат обърнати.

— Никога няма да успеем да удържим тези стени — каза Лорн. — Трябва бързо да се изтеглим в Твърдината. И ще е най-добре, ако врагът не успее да използва тези огнени муцуни срещу нас.

— Да ги натъпчем с мортири — предложи Енцио. — Това все още си остава най-бързият способ.

— А защо да не ги използваме срещу иргаардския флот? — попита Алан.

— Прекалено опасно е — каза Лорн. — Може би тези бомбарди вече не са в добро състояние. Могат да избухнат в лицата ни.

— Освен това — продължи принцът, като мислеше на глас, — ако си послужим с тях, може би няма да имаме време да ги направим безопасни…

— Точно.

В този момент дойде Лиам заедно с Каел Дорсиан — с вързани ръце между двама войници от гарнизона. Идваха от тъмниците, където Лиам беше отишъл да доведе затворника по заповед на Лорн. Дорсиан гордо понесе недотам приветливите погледи на Алан и Енцио.

— Отвържете го — каза Лорн.

Войниците освободиха Дорсиан от железата, които връзваха ръцете му.

— На какво дължа честта? — попита той.

— Виж.

Дорсиан се приближи до бойниците. Видя иргаардския флот в пристанището и платната на последните кораби на Върховното кралство, изчезващи в далечината. После се обърна към крепостта, която му се стори странно тиха.

— Какво става?

Лорн му обясни положението с няколко думи. Дорсиан го изслуша — отначало изненадан, после възхитен и… смутен.

— Значи ти току-що си започнал война между Върховното кралство и Иргаард…

— Само ако победим в тази битка. Ако я изгубим, Върховното кралство ще поднесе извиненията си, Иргаард ще ги приеме и в крайна сметка договорът ще бъде подписан. Но ако спечелим…