Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

— Тъмнината ще престане да бъде болка, която те разяжда, и ще се превърне в сила — добави Драконът на разрушението. — Нужно ли е да ти казвам каква е мощта на Тъмнината? Представяш ли си частта от Тъмнината в теб, подчинена на волята ти?

За Лорн беше достатъчно да си представи, че Тъмнината вече не разяжда душата и тялото му. Но думите на дракона все пак постигнаха целта си, когато си спомни за прилива на енергия, който почувства в Бежофа, когато беше премазан в една задънена уличка. Лежеше победен и разнебитен, окървавен, когато нещо се пробуди в него и го накара да се изправи. Силите му се бяха върнали заедно с една яростна решителност, която го направи студен, проницателен и безмилостен. Тази решителност, тази възвърната физическа и морална сила, които му бяха спасили живота, дължеше на Тъмнината.

— Вече си вкусил от мощта ѝ, нали? — каза Серкарн.

Лорн потвърди, осъзнаващ, че нищо не може да скрие от дракона. Но въпреки това възрази:

— Никой не може да господства над Тъмнината. Дори и вие. Рано или късно тя ще ме разруши.

— Да, както морето разяжда скалата, която накрая неизбежно ще се сгромоляса.

— Тогава какъв е смисълът?

— Помисли за времето, което ти е определено оттук насетне. Помисли за това, което ти откраднаха. Искаш ли дълго и мъчително да чакаш смъртта? Искаш ли да посветиш годините, които ти остават, за да водиш обречена битка с Тъмнината? Искаш ли да останеш осъдения, затворника, който беше в Далрот?

— Не. Искам… искам да живея.

— В такъв случай стани мой съюзник.

— Ами Тъмнината? Как ще мога да я…?

— Това не зависи изцяло от теб. Но ако не греша, ще настъпи един определен момент. Ще го познаеш. Ще разбереш. Възможно е дори да го предусетиш… И когато дойде този момент, ще трябва да се върнеш при мен.

— А ако този момент никога не настъпи?

— Тогава Тъмнината бавно ще завърши своето дело и ще те убие.

Лорн беше помислил.

После, когато решението му бе взето, очите му срещнаха пламенния поглед на Серкарн.

— Така да бъде. Какво очаквате от мен?

— Те ще ти дадат власт — беше отвърнал Божественият дракон насред огромния мрак на вдълбаната планина. — Използвай я.

Глава 18

„Понеже кралят толкова държи да запази Саарсгард, нека поеме защитата му!“ Това бяха последните думи, които кралица Селиан изрече в гнева си, преди да отплава на своя кораб, изоставяйки Саарсгард на отмъщението на Иргаард. Дворът я последва — тревожен и забързан, — така че останаха само шепа мъже, които да защитават крепостта и честта на Върховното кралство. Но един принц също остана.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

Следобедът свършваше.

От стените на Саарсгард Лорн наблюдаваше корабите на Върховното кралство, които изчезваха в далечината, плаващи във вече тъмни води. После погледът му се обърна към платната в черно и червено на иргаардския флот, хвърлил котва в опустялото пристанище.

— Според теб колко души са? — попита той.

Алан се смръщи.

— Десет кораба. Четирийсет души на кораб.

— Значи четиристотин.

— От които една трета моряци. Но и те умеят да се бият.

— Четиристотин… — повтори Лорн на себе си.

После, като се изправи, рече:

— Слънцето скоро ще залезе, Алан. Време е да тръгваш.

— И дума да не става.

— Това се отнася и за теб — добави Лорн, като се обърна към Енцио.

Облегнат на една огромна бомбарда, обърната към морето, Енцио драскаше нещо с графит в един тефтер.

— Лоша новина, приятели — каза той. — Според моите изчисления ние сме точно в обсега на иргаардските оръдия.

— Корабни оръдия — възрази Алан. — Ефикасни срещу някоя дървена черупка, но не и срещу каменни стени.

— Вярно. Но техните стрелци ще имат достатъчно време да нагласят оръдията си в тези спокойни води. И благодарение на запасите на пристанищния арсенал доста време ще имат и барут, и гюлета…

— Вие чувате ли ме? — попита Лорн, като повиши тон.

— Не — отговори му Енцио, като поправи една траектория. — Обсадното изкуство е наука, изискваща цялото внимание, което може да ѝ се отдели.

— Алан — настоя Лорн, — ти си принц на Върховното кралство. Твоят живот струва повече от тази крепост.

Не за пръв път Лорн се опитваше да убеди приятеля си да замине. Преди него Естеверис напразно се беше опитвал, докато дойде моментът за отплаването. Що се отнася до кралицата, тя не беше казала и дума, когато научи новината.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?