Полунощ [bg]

— Те ми отнеха почти всичко свръхестествено — прошепна девойката, като приближи устни до ухото на Стефан. — Ще трябва да живея с това и ако те ми бяха дали шанс, аз щях да се съглася, заради доброто на Фелс Чърч — ако разсъждавах разумно. — Тя замълча, внезапно осъзнала, че наистина буквално бе откачила. Беше по-лоша от крадец. Беше се опитала да използва смъртоносна атака върху група — в по-голямата си част — невинни хора. И най-лошото беше, че част от нея знаеше, че Деймън щеше да разбере лудостта й, докато не бе сигурна, че Стефан някога би могъл.

— Но не е нужно ти да ме променяш в… ти знаеш в какво — поде тя, като отново зашепна трескаво. — Глътка или две от това и аз мога да бъда завинаги с теб. Завинаги и… вечно… Стефан. — Тя спря, опитвайки се да си поеме дъх и да постигне поне отчасти душевно равновесие.

Ръката му покри нейната.

— Елена…

— Не плача. Това е, защото съм щастлива. Завинаги и вечно, Стефан. Можем да бъдем заедно, само… само ние двамата… завинаги.

— Елена, любима. — Ръката му я възпря да отвори бутилката.

— Не… не го ли искаш?

С другата си ръка Стефан я притисна силно към гърдите си, главата й се оброни на рамото му, а той отпусна брадичка върху косата й.

— Това е, което искам най-много от всичко. Предполагам, че съм… замаян. Така съм, откакто… — Млъкна и опита отново. — Ако разполагаме с цялото време на света, ние имаме утрешния ден — промълви той с глас, приглушен от косата й. — А утре има достатъчно време, за да помислиш добре. В тази бутилка има достатъчно за четирима или петима души. Ти си тази, която трябва да реши кой да пие, любима. Но не и тази нощ. Тази нощ е за…

Обля я внезапно вълна на радост и Елена разбра.

— Ти говориш за… Деймън. — Удивително колко беше трудно просто да изрече името му. Почти приличаше на оскверняване и при все това…

Когато той можеше да говори — по този начин — само за миг с мен, той ми каза какво иска, изпрати тя мисълта си. Стефан се помръдна в мрака, но не каза нищо. Стефан, той помоли само за едно нещо, преди… да си отиде. Да не бъде забравен. Това е всичко. И ние сме тези, които най-много си го спомнят, ние и Бони.

А на глас добави:

— Аз никога няма да го забравя. И няма да позволя на никого, който го е познавал, да го забрави — докато съм жива.

Знаеше, че говори прекалено високо, но Стефан не се опита да я накара да снижи глас. Тялото му потръпна, а после я притисна още по-силно, заровил лице в косата й.

Спомням си, долетя мисълта му до нея, че Катрин го помоли да се присъедини към нея — когато ние тримата бяхме в гробницата на Хонория Фел. Аз си спомням какво й отвърна той. А ти спомняш ли си?

Елена усети как душите им се преплитат, докато двамата виждаха сцената през очите на другия. Разбира се, че си спомням.