Спенсървил [bg]

В найлоновата торба намери дънките, ризата и якето, които беше носил в неделя, но портфейла и регистрационните номера ги нямаше. Явно ги бяха взели полицаите. На дъното на торбата видя кафяво-бялото плюшено мече. За миг го поддържа в ръце, после го пусна вътре.

Отвори куфарчето си, останало отключено, след като Ани беше извадила очилата и мустаците. Ченгетата несъмнено го бяха преровили, но като че ли всичко си бе на мястото. Под фалшивото дъно откри паспорта си и неколкостотин долара в различни банкноти. Прибра парите в джоба на сакото си, върна всичко друго, освен куфарчето в шкафа и го затвори. После бързо и решително излезе в коридора, огледа се в двете посоки и видя, че асансьорите са надясно. Влезе в първия заедно с неколцина болнични служители и се спусна във фоайето.

На два стола един срещу друг седяха униформен полицай, който четеше вестник, и мъж в цивилен костюм, навярно детектив.

Кийт излезе навън, забеляза такси, вмъкна се на задната седалка и каза на шофьора:

— За летището, моля.

Потеглиха по магистралата. Движението в двете посоки бе натоварено, но щяха да се отдалечат от Толедо сравнително бързо. На дневна светлина крайпътните сгради изглеждаха различно и Кийт видя отдясно магазина на „Шевролет“, но не забеляза блейзъра си. Малко по-нататък от отсрещната страна на пътя зърна таблото на мотел „Уестуей“.

Не беше сигурен как ги е открил Бакстър, но предполагаше, че издирването е било достатъчно интензивно, за да стигнат до единствената следа, която бе оставил: разговорите на летището, довели до претърсване на района и накрая до мотела. Америка в никакъв случай не беше полицейска държава, но разполагаше с много повече хора, модерна техника и средства, отколкото която и да е известна му диктатура. Въпреки това само лошият късмет на летището бе променил резултата толкова бързо и цялостно.

Кийт знаеше, че ако мисли прекалено много за това, ако се поддаде на яростта и чувството за вина, няма да успее да направи каквото трябва. Изхвърли този въпрос от ума си и се замисли за следващите си ходове. Нямаше да има много възможности. Но му трябваше само още една.

Таксито пристигна на летището и шофьорът попита:

— Накъде?

— Просто спрете ей там, до таблото на „Ю Ес Еър“.

Даде му двайсетачка, взе рестото и му остави бакшиш.

После влезе в терминала, завъртя се и излезе през друга врата. Застана на тротоара и си погледна часовника. Приличаше на бизнесмен, току-що пристигнал със сутрешен полет. През годините често бе идвал на това летище и знаеше какво трябва да направи. Без да обръща внимание на опашката от таксита, Кийт се обърна към един от носачите.

— Някой наоколо да търси далечен курс?

— Естествено. Закъде сте?

— За Лима.

— Добре. — Човекът даде знак на един микробус, спрял на паркинга оттатък рампата, и попита: — Имате ли багаж?