![Последният жив [Last Man Standing - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/3/5/posledniyat-zhiv-last-man-standing-bg-download.jpg)
Последният жив [Last Man Standing - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният жив [Last Man Standing - bg]». Краткое содержание книги:
Експлозивен психологически трилър, невероятно напрежение, смайваща развръзка.
Дейвид Балдачи във върхова форма!
— Нищо.
— Нищо ли? — Тогава тя си спомни: — Първо включи камерата. Сега какво виждаш?
— Нищо. Пълен, черен мрак.
Странно, помисли си Клеър.
— Да не би да е нощ? Включи осветлението на камерата, мистър оператор.
— Няма осветление. Не искам осветление!
Клеър изведнъж се наведе напред, понеже Уеб бе споменал себе си. Положението беше деликатно. Пациентът вече ровеше в собственото си подсъзнание. Въпреки това тя реши да не прекъсва сеанса.
— Защо операторът не иска осветление?
— Защото ме е страх.
— Защо го е страх нашето малко момче? — Тя се стремеше да поддържа у него обективната дистанция на третото лице, макар той постоянно да се дърпаше към субективната пропаст на първото. А тази пропаст беше дълбока и от нея лесно измъкване нямаше да има.
— Понеже той е някъде там.
— Кой? Реймънд Стоктън?
— Реймънд Стоктън — повтори Уеб.
— А къде е майката на момчето?
Уеб отново задиша учестено; гръдният му кош бясно се надигаше и спадаше. Треперещите му пръсти бяха вкопчени в облегалките за ръце на креслото.
— Къде е майка ти?
Гласът на Уеб бе станал висок и писклив, като на момче преди пубертета.
— Няма я. Не, върна се. Карат се. Все се карат.
— Майка ти и баща ти все се карат, така ли?
— Вечно се карат. Шшшт! — просъска той. — Ето го. Идва!
— Откъде знаеш, какво виждаш?
— Вратата скърца. Тя винаги скърца. Винаги! Просто си скърца. Той се изкачва по стълбите. Там горе я крие. Дрогата. Виждал съм го. Виждал съм го!
— Успокой се, Уеб, всичко е наред. Всичко е наред! — Клеър не искаше да го докосва в този момент, за да не го изплаши, но беше седнала толкова близо срещу него, че главите им почти се допираха. Тя наблюдаваше Уеб с такава загриженост, сякаш беше собствената й умираща майка. Готова беше да прекъсне сеанса във всеки момент, ако нещата излязат от контрол, но много й се искаше да продължи още съвсем малко. Още мъничко.
— Той е на най-горното стъпало на стълбата. Чувам го. Чувам и майка ми. Тя е в подножието. Чака го.
— Но не можеш да ги видиш. Още си на тъмно, така ли?
— Не, виждам ги! — Тонът на Уеб я стресна. Беше станал някак по-плътен и заплашителен, вече не така тънък, момчешки, уплашен.
— Какво виждаш? Какво виждаш?
Той изкрещя следващите думи толкова внезапно, че Клеър за малко не падна от креслото:
— Много добре знаеш какво виждам, дяволите те взели!
В продължение на част от секундата тя беше убедена, че той говори на нея. Това никога преди не й се бе случвало по време на хипнотичен сеанс. Какво искаше да каже? Че тя вече разполага от друго място с тази информация? Но тогава Уеб се поуспокои и продължи:
— Аз повдигнах мъничко купа дрехи от края. Сега съм скрит отдолу.
— От втория баща на момчето ли?
— Не искам да ме види.
— Защото малкото момче се страхува ли?
— Не, не се страхувам. Не искам да ме види. Той не ме вижда. Още не.
— Защо, какво искаш да кажеш?
— Той е точно пред мен, но с гръб. Дрогата и пиенето му са ей там. Навежда се да ги вземе.
Гласът на Уеб ставаше все по-плътен, сякаш от малко момче той се превръщаше пред очите й в зрял мъж.
— Излизам от скривалището, вече не ми е нужно да се крия. Дрехите се надигат заедно с мен. Това са все дрехи на мама. Тя ми ги е оставила тук на купчина.
— Тя ли? Защо?
— За да се крия, когато той дойде. Аз се изправям. Вече съм изправен. Аз съм по-висок от него. По-висок и по-едър.
В тона му тя долови нещо, което я изплаши. Изведнъж усети, че докато Уеб се бе успокоил, тя се бе задъхала и цялата трепереше. Някаква ледена ръка я сграбчи за гърлото. Трябваше да прекъсне сеанса. Професионалните й инстинкти нареждаха незабавно да го събуди, но нещо вътре в нея се противопоставяше.
— Рулата мокет. Корави са като желязо — каза Уеб вече с глас на възрастен. — Скрил съм си едно под дрехите на мама. Сега съм изправен на крака, по-едър от него. Той е дребно човече. Толкова е малък.