Червено и черно

Появилата се почти веднага след него особа от друг вид отвлече изведнъж вниманието на Жулиен. Това беше висок човек, извънредно слаб, навлечен с три-четири жилетки. Погледът му беше гальовен, обноските — учтиви.

„По лице досущ като стария безансонски епископ“ — помисли Жулиен. Този човек беше очевидно духовник, можеше да му се дадат най-много петдесет — петдесет и пет години и видът му беше до немай-къде отчески.

Влезе младият Агдски епископ и на лицето му се изписа силна почуда, когато, огледал присъствуващите, спря очи на Жулиен. Той не беше говорил с него от времето на церемонията в Брей-льо-О. Неговият изумен поглед смути и разсърди Жулиен. „Що е това! — каза си той. — Познанството ми с един човек вечно ли ще се превръща за мене в спънка? Всички тези важни велможи, които никога не съм виждал, не ме плашат никак, а погледът на този млад епископ ме вледенява! Трябва да призная, аз съм много странно и много злочесто същество.“

Един дребен човечец, с необикновено черна коса, влезе безшумно и заприказва още от вратата; лицето му беше жълто и той изглеждаше малко налудничав. Щом се появи този неуморим бъбривец, гостите се събраха на групички, види се, за да се избавят от досадата да го слушат.

Отдалечавайки се от камината, всички се поприближиха до долния край на масата, дето седеше Жулиен. Положението му все повече и повече се объркване, защото, каквито и усилия да правеше, той не можеше да не слуша и колкото и малък да бе неговият опит, разбираше цялата важност на нещата, за които говореха без заобикалки, а колко високопоставените особи, които се намираха пред очите му, държеха сигурно тия неща да останат в тайна!