Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Правилно. Не можех да стана, дори и да исках. Не можех изобщо да помръдна. Вдишах, и продължих да дишам. Но не така, както дишат смъртните. Сърцето ми думкаше в ушите.
Ала не бях умрял. Бях просто погубен. Като онези измъчени създания в стените на Гробището на невинните, изоставени метафори на мъката, която е навсякъде, невидимо, неотбелязано, непризнато, неизползвано.
Ръцете ми бяха лапи с остри нокти, плътта ми се бе съсухрила и залепнала за костите, а очите ми изхвръкваха от орбитите. Интересно — така можем да съществуваме цяла вечност, дори и да не пием, да не се отдаваме на чувствената и фатална наслада, продължаваме да съществуваме. Тоест, щеше да е интересно, ако всеки удар на сърцето не бе такава агония.
И ако можех да спра да мисля: Никола дьо Ланфан го няма. Братята ми ги няма. Блед вкус на вино, ръкопляскания.
— Но не мислиш ли, че ние там творим добро, радваме хората?
— Добро? Какво говориш? Добро?
— Че е добро, че прави добро, че в това има добро! Боже мили, дори в този свят да не съществува никакъв смисъл, несъмнено все пак може да има доброта! Добро е да ядем, да пием, да се смеем… да бъдем заедно…
Смях. Онази безумна музика. Онази врява, онази какофония, безкрайното, пронизително дърдорене на безсмислието…
Буден ли съм? Спя ли? Сигурен съм в едно — аз съм чудовище. И поради това, че лежа и се измъчвам в земята, някои човешки същества преминават невредими през тесния проход на живота.
Габриел може би вече е сред джунглите на Африка.
Понякога смъртни влизаха в изгорялата къща горе — крадци, които се криеха. Твърде много дърдорене на чужд език. Ала за да не ги чувам, на мен ми бе нужно само да се вглъбя все по-дълбоко в себе си, да се оттегля дори от хладния пясък около мен.
Действително ли съм в клопка?
Воня на кръв горе.
Може би те са последната ми надежда, тези двамата, лагеруващи в изоставената градина, че кръвта ще ме издърпа горе, че ще ме накара да се преобърна и да протегна тези ужасни… сигурно са ноктести лапи на звяр.
Ще ги изплаша до смърт още преди да съм пил. Срамота. Винаги съм бил толкова красив малък дявол, както се казва. Не и сега.
От време на време ние с Ники сякаш водим най-прекрасните си разговори.
— Аз съм отвъд всяка болка и всеки грях — казва ми той.
— Но чувстваш ли нещо? — питам го аз. — Това ли означава да се освободиш от всичко — да не чувстваш нищо повече? Ни мъка, ни жажда, ни екстаз? В такива моменти ми е интересно, че нашата представа за рая е представа за екстаз. Небесните наслади. А представата ни за ада е болката. Огньовете на ада. И затова смятаме, че не е много хубаво да не чувстваш нищо, нали?
Можеш ли да се откажеш, Лестат? И не е ли вярно, че би предпочел да се бориш с жаждата в адски мъки, отколкото да умреш и да не чувстваш нищо? Поне ти остава желанието за кръв, гореща и вкусна, която изпълва всяка твоя частица… Кръв.
Колко време ще останат тези смъртни тук, над моята съсипана градина? Една нощ, две нощи? Оставих цигулката в къщата, в която живеех. Трябва да я взема, да я дам на някой млад смъртен музикант, на някой, който…
Благословена тишина. Освен цигулковата музика. И белите пръсти на Ники, които дърпаха струните, и лъкът, който ги удряше, огрян от светлината, и лицата на безсмъртните марионетки, възторжени и присмехулни. Преди сто години парижани щяха да го хванат. Нямаше да му се наложи да се изгори на клада сам. И мен може би щяха да хванат. Но се съмнявам.
Не, за мен никога нямаше да има лобно място на вещиците.
Сега той е жив в моите мисли. Благочестива фраза на смъртните. И що за живот е това? На мен самия не ми харесва да живея тук! Какво значи да живееш в мислите на някой друг? Нищо, според мен. Теб в действителност те няма, нали?
Котки в градината. Воня на котешка кръв.
Благодаря, но предпочитам да страдам, да изсъхна и от мен да остане зъбата люспа.
7
Чу се нощен звук. Какъв бе той?
Грамаден тъпан, който биеха бавно на улицата в селото на моето детство, когато италианските артисти обявяваха малката пиеса, която щяха да изиграят върху задната половина на шарения си фургон. Големият тъпан, който самият аз бях удрял по улиците на града в онези безценни дни, когато аз, малкият беглец, бях един от тях.
Но беше по-силно. Гърмежите на оръдие, които отекваха из долини и планински проходи? Усещах го в костите си. Отворих очи в тъмното и усетих, че се приближава.