Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Безумия. Не бях тичал подире й. Излязъл съм на лов и съм се върнал. Тя вече беше далече от Кайро. И за мен бе загубена като малка песъчинка, подета от вятъра.
Най-сетне, след много време, извърнах глава. Тъмночервено небе над градината, тъмночервено сияние се плъзгаше надолу по далечния покрив. Слънцето изгряваше, идваха топлината и пробуждането на стотици гласчета из всичките заплетени улички на Кайро и звукът, който сякаш идваше от пясъка и от дърветата и от полянките с трева.
И много бавно, докато чувах всичко това, видях как ослепителната светлина огрява покрива и усетих, че наблизо има смъртен.
Той стоеше на отворената градинска порта и се взираше в неподвижното ми тяло вътре в празната къща. Млад, русокос европеец в арабски одежди. Доста красив. И ме видя в лъчите на ранното утро — европеец като него, прострян на керамичния под в изоставената къща.
Лежах и го гледах как влезе в опустялата градина, небесното сияние изгаряше очите ми, нежната кожа около тях започваше да изгаря. Приличаше на призрак в бял чаршаф в чистите си одежди и покривало за глава.
Знаех, че трябва да побягна. Трябваше веднага да се махна и да се скрия от изгряващото слънце. Вече не беше възможно да сляза в подземната крипта. Този смъртен бе влязъл в леговището ми. Нямаше време дори да го убия и да се отърва от него, горкият смъртен без късмет.
Ала не помръдвах. И докато се приближаваше, цялото небе зад него затрептя и фигурата му се стесни и почерня.
— Мосю! — прошепна той загрижено, също като жената преди толкова много години в катедралата „Света Богородица“, която се бе опитала да ми помогне, преди да превърна в жертви нея и невинното й дете. — Мосю, какво има? Мога ли да ви помогна?
Обгорено от слънцето лице под гънките на бялото покривало, златни вежди блещукат, очи, сиви на цвят, като моите.
Знаех, че се изправям, но не чувствах движенията си. Знаех, че устните ми се извиват и оголват зъбите. А после чух как от мен се изтръгна ръмжене и видях потреса по лицето му.
— Виж! — изсъсках аз и острите зъби се плъзнаха върху долната ми устна. — Виждаш ли!
Втурнах се към него, стиснах китката му и притиснах разтворената му длан в лицето си.
— За човек ли ме помисли? — извиках. А после го вдигнах над земята пред мен. Той риташе и се мяташе, ала напразно. — За свой брат ли ме помисли? — креснах. Устата му се отвори и от нея излезе сух, стържещ звук, а после той изпищя.
В небето гореше ослепителен пожар.
Изтичах през градинската порта на уличката. Притичвах под мънички арки, по непознати улици. Блъсках се в порти и врати и разхвърлях смъртните от пътя си. Врязвах се в стените пред мен, от мазилката се вдигаше прах и ме задушаваше, и пак се стрелвах по отъпканата пръст на уличката, в напоения с воня въздух. А светлината ме преследваше като тичащ след мен звяр.
И когато намерих изгоряла къща с изпочупени решетки на прозорците, аз нахлух вътре и се зарових в пръстта в градината, заравях се все по-надълбоко и по-надълбоко, докато вече не можех да помръдна ни с крак, ни с ръка.
Реех се сред хлад и тъмнина.
Бях спасен.
6
Умирах. Или поне така ми се струваше. Не можех да изброя колко нощи са минали. Трябваше да стана и да замина за Александрия, да преплавам морето. Но това означаваше да се раздвижа, да се въртя в земята, да се предам пред жаждата.
Нямаше да се предам.
Жаждата дойде и си отиде. Тя бе изтезание и огън, мозъкът ми изгаряше от жажда и сърцето ми, и сърцето ми се издуваше все повече и думкаше все по-шумно, ала аз нямаше да се предам.
Може би смъртните горе чуваха сърцето ми. Виждах ги от време на време — изригнали пламъци в тъмното, чувах гласовете им, дърдорене на чужд език. Но най-често виждах само тъмнината. Чувах само тъмнината.
Най-накрая се превърнах в чиста жажда, заровена в земята, унесена в червен сън и сънуваща в червено, и бавното осъзнаване, че сега съм твърде слаб, за да се измъкна изпод меката песъчлива земя, твърде слаб, че да мога да завъртя отново колелото.