По залез

Гласът на Нико плуваше някъде в дъното на съзнанието ми. „Те пречупиха нещо в него.“ Нещо фундаментално. Може би беше необходимо тя да го види, за да го разбере.

– Ако ви заведа да го видите – започнах аз, – не бива да му давате каквито и да е индикации, че сте там. Нито дума. Ще трябва да правите точно това, което ви кажа. Ако той разбере, че сте тук, най-вероятно ще престане да ни сътрудничи и ще започне да обмисля как да избяга. А в замяна вие ще трябва да отговорите на всички въпроси на Алис, но този път искрено.

– Аз мога да направя това – потвърди тя. – Искам просто да го видя. Да знам, че се държите добре с него и че той е достатъчно силен, за да се подложи на процедурата. Не ми е необходимо да го докосвам. Аз просто...

„Дали майката, или ученият в теб иска да го види?“ – чудех се аз, като не бях особено сигурна кое е за предпочитане.

– Добре – съгласих се и взех в ръцете си храната му и бутилка вода. – Нито дума! И ще останете точно там, където ви оставя.

За нея това нямаше никакъв смисъл до момента, в който достигнахме вътрешния коридор, водещ към стаята с малките килии. Поклатих глава, прекъсвайки въпросите, които тя беше напът да зададе, и ù показах къде да застане, за да може да гледа през вратата, без Кланси да може да я забележи през малкото си прозорче.

За първи път от близо седмица Кланси Грей надзърна нагоре и срещна погледа ми, когато влязох. Книгата, която четеше, остана безжизнена в скута му, докато отнасях храната към заключения метален капак на вратата му. Подадох му я в очакване да я вземе. Той се изправи и се погрижи да разтегне раменете си, преди да прекоси малката килия. Тъмната му коса беше вече достатъчно дълга, че да бъде вързана назад на опашка с ластик, но той продължаваше да я поддържа спретнато сресана и разделена.

Кланси имаше три чифта анцузи, които сменяше, и днес очевидно бе ден за пране, защото той безмълвно се наведе и взе другите два комплекта, които ми предаде през отворения процеп.

– Не очаквах да те видя – каза той достатъчно небрежно. – Значи, той все пак е отишъл в Соутуут?

Наистина ли очакваше да му отговоря на това?

Не. Очевидно не.

– Как се чувстваш? – попита той, поставяйки дланта си върху стъклото. – Да бъдеш от тази страна на нещата? Да контролираш потока от информация?

– Почти толкова добре, колкото, като знам, че ти никога няма отново сам да го изпиташ.

– Невероятно е само как се развиха нещата – отбеляза той. – Преди година ти все още беше в лагера... зад онази ограда. Виж се сега. Погледни и мен.

– Гледам те – напомних му аз. – И единственото, което виждам, е някой, който е изгубил всякакъв шанс да успее наистина да промени нещата за нас.