Фантомът на паметта

— Нямам настроение. Работя, Муся, и не искам да се разсейвам.

— Както кажеш. Значи да ѝ откажа, така ли? Внимавай, Корин, помисли си добре, тя се опитва да подготви материал за един много сериозен вестник. Ако ти наистина се каниш да напишеш книгата за милицията, читателите на този вестник са тъкмо твоят контингент. Трябва да се представиш пред тях, да покажеш, че си автор, който не е ориентиран само към проблемите на съвременния бизнес, пък и да направиш заявка за новата си книга — та народът да чака!

— Как да ти кажа… — В главата ми се мерна една мисъл, която ми се стори не чак толкова глупава. — Знаеш ли, май си права. Дай ѝ телефонния ми номер и аз ще си уговоря среща с нея.

— Това е мое задължение… — малко учудено и дори обидено проточи Котараната, като постави особено ударение върху думата мое. — Кажи кога ще ти е удобно и аз ще я докарам на вилата.

Само това ми липсваше! Точно това изобщо не влизаше в плановете ми. Трябваше да се измъкна.

— Муся, не бъди нетактична. — Постарах се гласът ми да прозвучи с известна мазна похотливост. — Много добре си спомням онова момиче. Надявам се, то вече е навършило осемнадесет години? Ти ще си излишна по време на срещата ни.

— Ясно. — Тя се изсмя. — Май че остаряваш, щом се заглеждаш по млади момичета. Не, за бога, нямам нищо против — наистина е доста хубавка. Да ѝ дам ли телефона ти?

— Мобилния — напомних ѝ за всеки случай. — Не вдигам другия, дори съм го изключил.

— Добре. Само не забравяй да ѝ кажеш да изпрати материала си за проверка.

— Няма да забравя — обещах аз.

Двамата с Елена събрахме набързо партакешите ми, включително и дрехите, в една чанта, а в друга — купените предишния ден напитки и храни, които представляваха стабилен запас от продукти за две седмици, тъй като нямах намерение да увисна като храненик на ръцете на една самотна жена.

— Андрюша, все исках да те питам, но се притеснявах. — Елена ме подръпна за ръкава. — Защо имаш толкова странни отношения с телефоните? Защо не вдигаш обикновения, след като отговаряш на обажданията по мобилния си телефон? Така няма да можеш да се укриеш от никого?

— Първо, имам нов номер на мобилния си телефон, който знаят много малко хора, а номерът на другия ми телефон си е все същият години наред и е известен неконтролируемо нашироко, тъй че не можеш да си сигурен кой ще те открие по него. Може да са хора, които молят за нещо, или млади автори, журналисти и така нататък. А, второ, аз не се крия, а разумно дозирам контактите си. Представяш ли си колко време майка ми Ложе да ми мъти главата по обикновения телефон? Или пък жена ми ще започне да ми докладва как върви ремонтът. А така те се обаждат по мобилния телефон, аз нагло ги лъжа, че съм излязъл на разходка и нямам откъде да им върна обаждането, бързо рапортувам, че съм жив, здрав и сит — и край. А те знаят, че всяка секунда от този разговор струва пари. Ще вземем ли маслините или ще ги оставим тук?

— Ако не са лютиви, ще ги вземем.

— Лютиви са, взех ги за мезе към бирата.

— Тогава да си стоят тук, лютивото е вредно. Е, Андрей, всичко ли взехме? Можем ли да тръгваме?