Немското дете [bg]

Той поне беше в състояние на собствен ход да се добере до един от автобусите. Някои от другите затворници бяха толкова зле, че се наложи да бъдат отнесени на ръце вътре. Той се настани внимателно на пода, вдигна колене и изтощено отпусна глава върху тях. Умът му не го побираше. Отиваше си у дома. При майка си и баща си. И при Ерик. Във Фелбака. В ума си виждаше толкова ясно. Всички онези неща, за които не си бе позволявал да мисли от много дълго време. Ала сега, когато знаеше, че са постижими, позволи на мислите и спомените да го залеят. В същото време съзнаваше, че животът вече никога нямаше да е същият. Той самият нямаше да е същият. Бе видял и преживял неща, които го бяха променили завинаги.

Мразеше промяната у себе си. Мразеше онова, което бе принуждаван да прави и на което бе принуждаван да става свидетел. И само защото се бе качил в този автобус не означаваше, че е свършило. Беше дълго пътуване, изпълнено с болка, телесни течности, болести и ужаси. По пътя видяха горящи боеприпаси и страна в пълна разруха. Двама от затворниците умряха. Единият от тях бе мъжът, на когото се бе облягал за кратко в миговете, когато бе успявал да поспи, докато автобусът пътуваше през нощта. Една сутрин, когато Аксел се събуди и се размърда, съседът му се катурна встрани. Но той само го избута и повика един от отговорниците да се погрижи. Сетне отново се отпусна на мястото си. Беше просто поредната смърт. А бе видял толкова много.

Улови се, че постоянно вдига ръка да докосва ухото си. Понякога чуваше някакво бумтене, но по-често нямаше друго, освен тишина. Толкова пъти си бе припомнял онази сцена. То се знае, оттогава бе преживял далеч по-лоши неща, но имаше нещо в гледката на приклада на пушката на пазача, което символизираше върховното предателство. Защото преди това бяха общували като човешки същества. Въпреки факта, че бяха от различни страни във войната, успяха да установят приятелски контакт, създал им усещането за взаимно уважение. Ала в онзи момент, когато видя момчето да вдига пушката и почувства болката от удара над ухото, завинаги престана да вярва във вродената доброта на човешките същества.